Носеше се над гръмотевичен облак, който воюваше със залеза — безкраен, беззвучен водовъртеж от фантастични облаци, които изпълваха половината небе като надвиснала наблизо планета. Ала тази облачна маса бе неизмеримо по-голяма от която и да е планета, по-голяма дори от повечето звезди-гиганти. Нейно ядро и нейна първопричина беше хипермасивна звезда, която тежеше един милиард пъти повече от Слънцето.
Облаците бяха съставени от междузвезден прах, придърпан от гравитацията на хипермасата; при падането си те се зареждаха със статично електричество, което се изпразваше в почти непрестанни гръмотевици. Карлсен виждаше близките проблясъци пред себе си като синьо-бели ивици. Повечето от светкавиците обаче, както и повечето от облаците, бяха далеч под него, така че по-голямата част от светлината бе мрачно червена, изморена от наченатото изкачване на тази гравитационна урва.
Малкият Карлсенов кораб-мехур имаше своя собствена изкуствена гравитация, която поддържаше ориентацията му, така че палубата оставаше отдолу и през тази прозрачна палуба Карлсен виждаше червената светлина да блести между обутите му в скафандъра нозе. Седеше стабилно в единственото кресло, което бе фиксирано в центъра на мехура и в което бяха вградени управлението на съда и животоподдържащите системи. Под палубата имаше два други непрозрачни механизма, които представляваха мощни изкривяващи пространството двигатели. Всичко останало край него бе от чисто стъкло. То задържаше въздуха вътре, а радиацията отвън, но не защитаваше очите и душата му от страховитото зрелище на бездната.
Когато се съвзе достатъчно, за да се раздвижи отново, Карлсен си пое дълбоко дъх и опита да включи двигателите си, с надеждата да се измъкне сам оттук. Както и трябваше да се очаква, дори максималната тяга не донесе никакъв резултат. Със същия успех би могъл да върти и велосипедни педали.
Дори най-малката промяна в орбитата му щеше да се забележи веднага, понеже мехурът му се бе закотвил сред тесен пояс от скали и прах, опънат като нишка и опасващ огромното пространство под него. Преди да се огъне видимо по големия си кръг, нишката се сплиташе заедно с други нишки в по-плътен шнур. На свой ред той се преплиташе с други шнурове в по-масивен ремък и нещата продължаваха нататък, нараствайки по размери, докато най-подир (на стотина хиляди мили пред него? на милион?) се долавяше първата извивка на големия пръстен. След това извивката, оцветена в тази точка в цветовете на дъгата, бързо пропадаше надолу, изчезвайки от погледа под ужасния хоризонт на прашния саван на хипермасата. Фантастичните облачни форми на тоя хоризонт, за който Карлсен допускаше, че е разположен на милиони мили от него, явно се приближаваха, докато той ги наблюдаваше. Толкова голяма бе неговата скорост сега.
Прецени, че радиусът на орбитата му бе горе-долу колкото този на Земята около Слънцето. Ала като съдеше по скоростта, с която облачната повърхност се въртеше под него, той би трябвало да прави един пълен кръг на кажи-речи всеки петнадесет минути. Туй бе лудост — да надмине скоростта на светлината в нормалното пространство — ала, разбира се, това пространството не бе нормално. Не би могло да бъде нормално. Тези пощурели нишки от прах и камъни подсказваха, че тук гравитацията сама се е оформила в силови линии, подобни на магнитните.
Обикалящите над главата на Карлсен натрупвания пътуваха по-бавно от него. В най-близките нишки отдолу той можеше да различи отделни скали, които го отминаваха като зъби на циркуляр. Умът му не бе в състояние да възприеме абсолютното величие на скоростта, разстоянията и размерите.
Поизправи се в креслото и погледна нагоре към звездите. Нейде в дъното на съзнанието му се зароди въпросът дали не ставаше по-млад. Може би се движеше назад във времето на вселената, от която бе изпаднал… не бе нито професионален математик, нито физик, но стигна до извода, че това едва ли бе възможно — вселената не можеше да му извърти такъв номер дори тук. Ала имаше известна вероятност темпът му на стареене да е станал съвсем бавен в сравнение с този на останалата човешка раса.
Усети се, че все още се гуши като уплашено дете и че в металните ръкавици пръстите му са се схванали до болка от силата, с която стискаха подлакътниците на креслото. Помъчи се да се отпусне, да започне да мисли за обикновени неща. Беше преживял и по-лоши ситуации от тази демонстрация на природата, макар никоя от тях да не бе тъй внушителна.
Разполагаше с достатъчно въздух, вода и храна, и с мощност да ги рециклира толкова дълго, колкото се наложи. Поне за това двигателят му си го биваше.
Проучи силовата линия, която го държеше в плен. По-големите скали в нея, някои от които приближаваха по размери неговия мехур, изглежда никога не променяха относителното си положение. По-малките парчетии обаче се движеха с известна свобода напред и назад, но с много ниска скорост.