Тук не се сблъскваше с обичайния космонавтски възглед за безкрайността. Тук имаше една ужасяваща перспектива, започваща с камъните, които бяха на една ръка разстояние от стъклото и привличаха ума навън и нататък — камък подир камък и линия подир линия, стъпка по стъпка, неизбежно напред и напред, и напред…
Чудесно. Това поне бе нещо, с което можеше да се бори, а да се бори с нещо бе по-добре, отколкото да седи тук и да се разплува. За начало малко рутинни действия. Пийна водица, която му се стори много приятна на вкус, и се насили да изяде една-две хапки. Ако въобще се измъкне нявгаш оттук, то едва ли ще е скоро.
Затова си постави древната задача да привикне към пейзажа. Погледна в посоката, накъдето летеше неговият мехур. На пет-шест метра от него отстоеше първата голяма скала. Беше масивна колкото телата на дузина мъже и висеше неподвижно в орбиталната силова линия. Претегли наум скалата, измери я и сетне прехвърли мисълта си към следващия по-забележим отломък — разположен на един хвърлей разстояние. Всички скали бяха по-малки от мехура му и той можеше да проследи техния низ нататък и още по-нататък, дотам, където ги поглъщаха сливащите се силови линии, които най-накрая се извиваха около хипермасата — една грандиозна и ужасяваща демонстрация на местните титанически мащаби.
Съзнанието на Карлсен балансираше на границата на срива… Чувстваше се като някое бебче-маймунче, което примигва на светлината в джунглата. Като малък катерач, който е уплашен в началото от размерите на дърветата и лианите, а сетне открива, че те представляват всъщност мрежа от пътища, които могат да бъдат овладени.
Осмели се да плъзне погледа си до „трионовите зъби“ на съседния вътрешен кръг от носещи се скали и да позволи на ума си ту да го достига, ту да отскача от неговата полоса. Сетне се зае да наблюдава пълзящите по небосвода „неподвижни“ звезди, докато възприятието му за дълбочина не разви разделителна способност в истински планетарни мащаби.
Беше му се струпало твърде много още преди да попадне тук и сънят неусетно го пребори. Събуди се внезапно от връхлетелия го пристъп на страх. Значи берсеркерът не бе напълно безпомощен. Две от машините му, големи колкото хора, бяха застанали от външната страна на стъклената му врата и се трудеха над нея. Карлсен автоматично се пресегна за пистолета си. Малкото оръжие едва ли щеше да му свърши кой знае каква работа, но той зачака, като го държеше готово за стрелба. Нямаше какво друго да стори.
Смъртоносните роботи отвън изглеждаха странно: те имаха блестящо сребърно покритие, което напомняше на тънък слой скреж. Покритието се бе образувало само на предните им повърхности и се стелеше назад от тях във вид на малки ресни и опашчици, все едно втвърдени щрихи, нарисувани от някой художник, за да загатне за голяма скорост. Само че фигурите на роботите бяха достатъчно материални. Тежките им удари по вратата… но почакай! Крехката врата не поддаваше. Металните убийци отвън бяха оплетени и забавяни от сребърните паяжини, с които това бясно носещо се пространство ги бе украсило. Веществото погълна лазерните им лъчи, когато се опитаха да прогорят отвор, за да влязат. А когато взривиха експлозив, то го заглуши.
Щом опитаха всичко което бе по силите им, те си тръгнаха, като се отблъскваха от скала на скала назад към металната си майка, влачейки тъканта от пламтящи бели нишки, сякаш се бяха закачулили с нея от срам заради поражението си.
Той закрещя с облекчение обидни думи подире им. Поколеба се дали да не отвори вратата и да стреля по тях с пистолета. Носеше скафандър, а щом те бяха могли да отворят вратата на кораба-берсеркер отвътре, значи и той би трябвало да може да отвори тази врата. В крайна сметка реши обаче, че не бива да си прахосва амунициите.
Подсъзнанието подсказваше на Карлсен, че в настоящото положение е по-добре изобщо да не мисли за времето. Не виждаше никаква причина да оспорва това подсъзнателно решение, така че скоро загуби представа за часовете и дните… или може би седмиците.
Правеше упражнения и се бръснеше; ядеше, пиеше и отделяше. Рециклиращите системи на кораба работеха отлично. Все още разполагаше със своя „ковчег“ и всеки момент можеше да предпочете дългия сън на анабиозата, ала не, благодаря, засега не. Възможността за евентуална спасителна операция витаеше в мислите му и размесваше надеждата със страховете му от времето. Знаеше, че в деня, в който бе паднал тук долу, нямаше построен ни един кораб, който да е в състояние да тръгне по следите му и да го изтегли навън. Само че корабите постоянно се усъвършенстваха. Да предположим, че той би могъл да издържи тук няколко седмици или месеца субективно време, докато отвън изминат няколко години. Знаеше, че има хора, които биха се опитали да го открият и спасят, стига да има и най-малка надежда за това.