Той успя да се залови за лодката, преди тя да му избяга. Помисли си, че в бутилката на скафандъра има въздух за един час — повече, отколкото щеше да му е необходимо.
Докато берсеркерът го придърпваше към себе си, умът на Хемфил витаеше на ръба на смъртта, а пръстите му стискаха плунжера на бомбата. В неговото съзнание черният като нощ враг олицетворяваше смъртта. Черната му, нащърбена повърхност се носеше към него на нереалната светлина на звездите, като постепенно се превръщаше в планета, към която лодката падаше.
Хемфил все още висеше вкопчен в спасителния съд, когато той бе придърпан в един отвор, където биха се побрали множество подобни корабчета. Големината и мощта на берсеркера го обгърна отвсякъде и това се оказа достатъчно за да потисне и омразата, и смелостта му.
Малката му бомба беше безсмислена шега. Когато лодката докосна тъмния вътрешен пристан, Хемфил скочи от нея и задраска да намери скривалище.
Веднага щом се сви в сянката на една затъмнена метална издатина, ръката му сама поиска да взриви бомбата — просто за да му осигури смърт и облекчение. Той обаче я насили да стои спокойно. Насили и себе си — да гледа, докато двамата затворници бяха засмукани от лодката през някакъв пулсиращ прозрачен цилиндър, който се губеше от погледа зад една преградна стена. Без да е наясно какво точно иска да постигне, Хемфил се оттласна към цилиндъра. Плъзна се през огромната тъмна каверна почти в безтегловност; берсеркерът все пак имаше достатъчно голяма маса, за да притежава своя слаба естествена гравитация.
След десет минути стигна до нещо, което очевидно бе въздушна камера. Навярно е била изрязана заедно със заобикалящия я участък от корпуса на някой земен военен кораб и монтирана на херметичната преграда.
Вътрешността на въздушната камера беше не по-лошо място за поставяне на бомба от всяко друго място, което би могъл да открие. Отвори люка и влезе — очевидно без да задейства каквато и да е аларма. Ако се самоунищожеше тук, щеше да лиши берсеркера от… от какво? Защо изобщо на берсеркера му трябваше тая въздушна камера?
Не за затворници, помисли си Хемфил, след като ги засмуква през цилиндъра. Едва ли този вход е предназначен за врагове. Той проучи въздуха в камерата и отвори шлема си. За дишащи въздух съюзници с размерите на човеци? В това предположение се съдържаше явно противоречие. Всичко, що живее и диша би трябвало да е враг на берсеркера, като се изключат неизвестните същества, които са го построили. Или поне хората досега смятаха така.
Шом Хемфил я бутна, вътрешната врата на камерата се отвори и се усети изкуствената гравитация. Той закрачи по тесния, лошо осветен коридор с пръсти върху плунжера на бомбата.
— Влез, Доброжив — рече машината. — Огледай ги отблизо и двамата.
От гърлото на Доброжив се изтръгна несигурен звук, сякаш сервомотор бе стартирал и спрял. Обзе го усещане, наподобяващо глада или страха от наказание — просто защото сега щеше да види форми на живот пряко, а не като стари образи от сцената. Това, че знаеше причината за неприятното усещане, не му помагаше. Стоеше отвън, до вратата на стаята, в която държаха зложивите, и се колебаеше. Пак бе облякъл скафандъра, както му бе заръчала машината. Той щеше да го предпази, ако зложивите се опитаха да го повредят.
— Влез — повтори машината.
— Може би е по-добре да не влизам — отвърна измъчено Доброжив, произнасяйки думите високо и ясно. Когато говореше тъй, наказанието винаги бе по-малко вероятно.
— Наказвам, наказвам — изквака заплашително гласът на машината.
Когато изречеше думата два пъти, наказанието беше съвсем наблизо. Сякаш усетил вече в костите си болката, която не оставяше рани, Доброжив бързо отвори вратата и пристъпи напред.
Той лежеше на пода окървавен и повреден, в странно разпарцаливено облекло, и в същото време продължаваше да стои на прага. На пода лежеше собственото му тяло, същото човешко тяло, което познаваше, но сега го виждаше отстрани и изцяло от съвсем друг ъгъл. А той самият в момента бе раздвоен повече от този образ, далеч повече. Тук, там, той самият, не той самият…
Доброжив се облегна върху вратата. Вдигна ръка и се опита да я ухапе, забравил за скафандъра. Заудря яростно облечените си ръце една в друга, докато болката от натъртването се засили достатъчно, за да прикове същността му към него самия — на мястото, където бе застанал.