Неочаквано в неясния кръг на стъклото се появи сръндакът. Търкаше рога в ствола на тънка бреза и яростно започна да рови с предните си крака. Тревата наоколо се разхвърча. След малко той спря, започна да души и изчезна зад една стара ела. Сърцето ми лудо се разтуптя. Не ми оставаше нищо друго, освен да се покача на оградата. Не мислех докъде е стигнал Бесния. Внимателно закрепих единия си крак на първата напречна греда, после другия на по-горната. Затаил дъх, крадешком следях мястото, където изчезна сръндакът. Преметнах крак и се опрях о̀ едно тънко дърво. В същия миг то изпращя силно. От сечището излетя дрозд и уплашено изсвири. От другата страна му отговори сойка. Храсталаците зашумоляха и със силен тропот Бесния побягна. Само за миг той се спря, някак подигравателно метна глава и премина на няколко крачки от мен през дупката на оградата. Целият разтреперан и безпомощен, аз не смеех да мръдна. Четири дена кръстосвах гората нашир и надлъж. Спях само по няколко часа, но дори и не мярнах Бесния. Чух го веднъж да рови между ниските борчета, един ден, привечер, с врещене ме изпрати чак до края на поляната. На петия ден си направих убежище върху склона на Мъртвата долина и сложих съвсем лека постеля. Напразно прекарах цялата вечер близо до разораното място. Месецът още мъждукаше на просветляващия се небосклон, когато отново се промъкнах към чакалото. То цялото бе разхвърляно. Повехналите елхови клонки лежаха наоколо, а постелята ми се белееше далеч встрани. В меката глина се виждаха отпечатаните следи от силни копита на сръндак…
Слънцето грееше, когато, уморен, се връщах по поляната към дома на горския пазач. Той стоеше под голямата липа и се усмихваше. Отдалеч се провикна:
— Отслабнал си най-малко с десет кила, човече! Гащите ти се въртят на кръста и очите ти едни хлътнали! Обзалагам се, че Бесния вече води с десет на нула, нали?
Горчиво се усмихнах. Усещах, че ако подвия крак, веднага ще заспя насред поляната. Мислите лениво се преплитаха в уморения ми мозък, но в центъра стоеше с пълна сила дивият сръндак с белия, тънък рог, остър като кама…
На осмия ден небосклонът се покри с тежки облаци и по здрач комарите яростно започнаха да хапят. Разхождах се в края на гората над Мъртвата долина. Тя потъваше в мрака. Изпробвах рога за примамване. Седях до мощния ствол на една ела и леко, съвсем тихо започнах да свиря. Зад гърба ми изпращя клонка. Предпазливо и почти незабележимо обърнах глава. В мрака на разстояние един изстрел стоеше Бесния. Усетих дланите си влажни, кръв нахлу в слепоочията ми. Отместих се и същевременно вдигнах пушка. Сръндакът, готов за скок, изтръпна. Стори ми се, че мускулите под козината му потрепераха. С трясъка на прекършено дърво някъде наблизо падна мълния, почти едновременно загърмя и дърветата застенаха от силния вятър. Затворих очи. Може би само за стотна от секундата…
Мястото, където преди миг стоеше Бесния, бе празно. От тъмната гора се носеше неговото отдалечаващо се врещене. То беше тъй самолюбиво и гордо!
Измокрен до кости, едва се дотътрих до кръчмата в горния край на селото. Там нямаше никого, само старият Крутилек се опираше на тезгяха. Обърна глава към мен, изтри бирената пяна от мустаците си и каза:
— Струва ми се, че тоя бунтовник доста те разиграва. Само парцалите са ти останали и едва се държиш на крака. Кълна се, че в селото няма човек, който да не те мисли. Ама ще си го получи той, тоя разбойник! Макар и само за контрабаса. Какъв инструмент беше! Имах го от баща си…
Тежко се наместих на стола. В обувките ми жвакаше вода. Хвърлих шапката си на масата, беше мокра като гъба. Погледнах Крутилек с уморени очи:
— Ще го хвана аз! Не се бой! Имам още цели пет дни!
Пет дни се влачих като пребит из цялата средна част на района. Куцах с десния крак, а левият не беше кой знае колко по-добре. Струваше ми се, че виждам Бесния зад всеки храст, че точно пред мен отива към широкото поле или пък че нарочно се мярва по отсрещната страна на долината.
Последният ден бавно гаснеше и слънцето се скри зад сивия хоризонт. Вече бях убеден, че сръндакът ме беше победил. В главата си нямах нито една разумна мисъл.
С тежки крачки се запътих към дома на горския. Сред рядката горичка в сивкавия полумрак различих сърна. Внимателно вдигнах бинокъла… Да, сърна е! Разочарован, въздъхнах. Отново погледнах животното, после гората наоколо… и сърцето ми се разтуптя. На няколко крачки от сърната в тъмната сянка се очертаваше бялото, тънко стъбло на еленовия рог, остър като кама. Усетих как коленете ми се подкосиха.