Выбрать главу

Но независимо от илюзиите за някаква халюцинация той всеки ден, цял живот сякаш чакаше продължението и тъй да се каже, развръзката на онова събитие. Не вярваше, че с това е свършено! А щом е тъй, странно ще да е поглеждал понякога приятелката си.

V

Тя лично му беше съчинила дори костюма, с който бе ходил цял живот. Костюмът беше изящен и характерен: дългопол черен сюртук, закопчан почти догоре, но му стоеше твърде изискано; мека шапка (през лятото сламена) с широка периферия; вратовръзката бяла, батистова, с голям възел и увиснали краища; бастунът със сребърна дръжка, при това — коси до раменете. Беше тъмнорус и косите му взеха да се прошарват малко едва напоследък. Брада и мустаци не носеше. Разправят, че като млад бил изключително красив. Но според мен той и на стари години беше необикновено внушителен. Пък и старост ли е това петдесет и три години? Поради някакво гражданско кокетство обаче той не само че не се младееше, ами като да се перчеше със солидната си възраст и висок, сух, с коси до раменете и с тоя си костюм приличаше на патриарх или още по-точно, на портрета на поета Куколник10, литографиран през трийсетте години в някакво издание, особено когато седеше през лятото в градината, на пейката под разцъфналия люляков храст, подпрян с две ръце на бастуна, с отворена книга до себе си и поетично замислен над слънчевия залез. Относно книгите ще отбележа, че в последно време той взе някак да изоставя четенето. Впрочем това почти накрая. Вестниците и списанията, които Варвара Петровна изписваше в голямо количество, ги следеше редовно. Успехите на руската литература също го интересуваха постоянно, макар ни най-малко да не уронваше и собственото си достойнство. По едно време уж се беше поувлякъл да изучи висшата съвременна политика по нашите външни и вътрешни работи, но скоро махна с ръка, заряза това начинание. Случваше се и туй: вземе със себе си в градината Токвил, а скришом пъхне в джоба си Пол дьо Кок11. Но това са впрочем дребни работи.

Ще отбележа в скобки и за портрета на Куколник: Варвара Петровна беше видяла за първи път тая картинка още като момиче в пансиона за благородни девици в Москва. Разбира се, тутакси се влюбила в портрета, както го правят всички пансионерки, които се влюбват в каквото им падне, включително и в учителите си — предимно по краснопис и рисуване. Но любопитното не е момичешката история, а че дори на петдесет години Варвара Петровна държеше тая картинка сред най-интимните си драгоценности, тъй че може би само поради това и костюма на Степан Трофимович го беше съчинила да прилича донякъде на изобразения на картинката костюм. Но и туй е дреболия, разбира се.

През първите години, или по-точно през първата половина на пребиваването си у Варвара Петровна, Степан Трофимович уж че още се тъкмеше за някакво съчинение и всеки ден най-сериозно се канеше да го пише. Но през втората половина трябва да беше забравил и азбуката. Все по-често и по-често ни казваше: „Готов съм уж да пристъпя, материалите са ми събрани, а не ми се похваща. Нищо не ми се прави!“ — и унило клюмаше глава. Без съмнение тъкмо това трябваше да му придаде още по-голямо величие в очите ни, като един мъченик на науката: но на самия него му се искаше нещо друго. „Забравиха ме, никому не съм нужен вече!“ — неведнъж се изпускаше той. Това тягостно настроение го обзе особено като наближи петдесетте години. Варвара Петровна разбра най-сетне, че работата е сериозна. Пък и не можеше да се помири тя с мисълта, че приятелят й е забравен и ненужен. За да го разсее, пък и за подновяване на славата, тя го отведе тогава в Москва, където имаше някои твърде изискани литературни и научни познанства; но се оказа, че и Москва не помага.

Бяха едни особени времена; настъпило бе нещо ново, твърде различно от дотогавашното мъртвило и някак много особено, но се усещаше повсеместно, че дори в Скворешники. Дохождаха какви ли не слухове. Фактите, общо взето, бяха горе-долу известни, но, види се, освен фактите се бяха появили и някакви съпътстващи ги идеи и най-важното, в голямо количество12. И тъкмо туй смущаваше: по никой начин не можеше да се нагодиш и със сигурност да узнаеш какво именно значат тия идеи. Поради женската си натура на Варвара Петровна непременно й се щеше да се подразбира нещо тайно. По едно време взе уж да чете вестници и списания, забранени чужбински издания, че дори току-що почналите да нашумяват прокламации13 (всичко туй й се доставяше); но само дето й се завъртя главата. Захвана се да пише писма: отговаряха й рядко и колкото по-нататък — все по-неразбрано. Степан Трофимович тържествено бе поканен веднъж завинаги да й разясни „всичките тия идеи“, но от обяснението му бе останала явно недоволна. Възгледите на Степан Трофимович за общото движение бяха крайно високомерни; у него всичко се свеждаше до това, че са го забравили и не бил нужен никому. Накрая и него го споменаха, отначало в чужбинските издания — като заточен мъченик, и веднага подир туй и в Петербург — като бивша звезда от прочутото съзвездие; сравняваха го дори, кой знае защо, с Радишчев. После някой писа, че вече бил умрял, и обеща некролог. Степан Трофимович тутакси възкръсна и здравата взе да се пери. Цялото му високомерие към съвременниците отведнъж се изпари и го обзе пламенната мечта да се присъедини към движението и да покаже какво може. Варвара Петровна тутакси отново и на всичко повярва и страшно се засуети. Решено бе без никакво разтакаване да вървят в Петербург, да разузнаят каква е цялата работа, лично да вникнат и ако е възможно, да се посветят на новата дейност всецяло и безвъзвратно. Тя впрочем обяви, че е готова да основе списание и от тъй насетне да му посвети целия си живот. Виждайки докъде е стигнало, Степан Трофимович още повече се наду, из пътя дори се беше държал с Варвара Петровна почти покровителствено, което тя тутакси скъта в сърцето си. Впрочем тя имаше и една друга твърде важна причина за това пътуване, а именно подновяването на високопоставените си връзки. Трябваше по възможност да напомни за себе си, най-малкото да опита. А официалният предлог за пътешествието бе да се види със сина си, който завършваше по това време науките си в един петербургски лицей.

вернуться

10

… приличаше на… портрета на поета Куколник… — Има се предвид портретът на Н. В. Куколник, гравиран от К. П. Брюлов. Куколник е съученик на Гогол, приятел на Глинка и автор на текстовете на много от неговите романси. Пише драми, разкази и стихове, характеризиращи се с приповдигнатия си тон.

вернуться

11

… вземе със себе си в градината Токвил, а скришом пъхне в джоба си Пол дьо Кок. — Токвил (Tocqueville Alexis-Charles-Henri — Clerel, 1805–1859), либералнобуржоазен френски историк и политически деец, автор на съчиненията „Демокрацията в Америка“ (La démocratie en Amérique), преведена на руски през 1860 година, и „Старият ред и революцията“ (L’ancien régime et la révolution). И двете са твърде актуални за предреформена Русия. Четенето им се превръща донякъде в мода за ония, които искат да минат за напредничави хора. Пол дьо Кок (Paul de Kock, 1793–1871), френски романист — битоописател. Името му се свързва с тъй наречената фриволна, еротична литература и в известен смисъл е станало нарицателно. Реакционната руска литературна критика се отнася крайно отрицателно към него, обвинявайки го, че пишел „мръсотии“. В случая Достоевски противопоставя Пол дьо Кок на Токвил, иронизирайки Степан Трофимович, но всъщност отношението му към този писател не е отрицателно (вж. романа „Бедни хора“).

вернуться

12

Бяха едни особени времена <…> освен фактите се бяха явили и някакви съпътстващи ги идеи, и най-важното, в голямо количество. — Достоевски има предвид 50-те години на XIX век, които наистина са преломни за Русия. Тези години са годините на кризата на дворянския период на освободителното движение в Русия (започнал с декабристкото въстание през 1825 година), когато вече зрее революционно-демократичното направление. В криза са и двете основни направления на либералнобуржоазното, опозиционно на николаевщината обществено движение в Русия — славянофилството и западничеството. Славянофилството се формира като идейно течение през 40-те години на XIX в. Негови най-ярки представители са А. С. Хомяков, И. В. Киреевски, Ю. Ф. Самарин, К. С. Аксаков, И. С. Аксаков, Н. М. Язиков. Славянофилите са за премахване на крепостното право, за просвещение, за освобождаване на изкуството от бюрократичния държавен апарат. Но те са противници на европейските политически форми за постигане на тия цели. Съзнавайки недостатъците на европейската буржоазна цивилизация — оеснафяването, отчуждаването на човека, липсата на нравствени устои, господство на индивидуализма и т.н., — те се обявяват против поевропейчването на Русия, залагайки на самобитните руски традиции (православието, самодържавието, народността) като път за постигане на своите цели. Отричайки европейската култура и европейския път на развитие, те естествено се обявяват и срещу социалистическото учение, срещу революционното движение, като атрибут на развратена Европа. Тяхна трибуна е списанието „Московитянин“ и алманасите „Московский сборник“.

вернуться

13

… че дори току-що почналите да нашумяват прокламации… — Имат се предвид прокламациите, издавани от А. И. Херцен в Лондон, в основаната от него Свободна руска печатница (1853).