Тъй като стоях смутен, с насълзени очи, Виталис ме потупа леко с пръст по бузата.
— Ето — каза той, — детето разбира, щом не крещи. Разумът ще надделее в тая малка главица и утре…
— О, господине! — извиках аз. — Оставете ме при мама Барберен, моля ви се!
Но преди да довърша, прекъсна ме страшният лай на Капи.
В същото време кучето се спусна към масата, на която беше седнал Добродушко.
Маймунката беше използувала момента, в който всички се бяха обърнали към мене, беше взела тихичко пълната чаша на господаря си и тъкмо пиеше. Но Капи, който си отваряше очите на четири, бе забелязал хитрината на маймунката и като верен служител искаше да й попречи.
— Господин Добродушко — каза строго Виталис, — вие сте лакомник и крадец. Застанете там, в ъгъла, с лице към стената, а вие, Зербино, стойте на стража. Ако мръдне, плеснете го здравата. А вие, господин Капи, сте добро куче, дайте да ви стисна лапата.
Докато маймунката с глухо скимтене се подчиняваше, кучето, щастливо и гордо, протегна лапа към своя господар.
— А сега — рече Виталис — да си продължим работата. И тъй, давам ви тридесет франка.
— Не, четиридесет.
Почна спазаряването, но Виталис скоро го прекъсна.
— Детето навярно скучае тук — каза той. — Нека се поразходи в двора на странноприемницата и да си поиграе.
В същото време той направи знак на Барберен.
— Да, вярно — съгласи се Барберен. — Излез на двора, но не мърдай оттам, докато не те повикам. Иначе ще се разсърдя.
Нямаше как. Трябваше да се подчиня. Излязох на двора, но не ми беше до игра. Седнах на един камък и се замислих.
Съдбата ми се решаваше в тоя миг. Каква ли щеше да бъде? Тръпнех от студ и вълнение.
Двамата се пазариха дълго — мина повече от час, докато Барберен излезе на двора.
Най-после се зададе. Беше сам. Дали не идваше да ме вземе, за да ме предаде в ръцете на Виталис?
— Хайде — каза ми той — да вървим у дома.
У дома! Значи оставах при мама Барберен! Искаше ми се да го поразпитам, но не смеех, защото изглеждаше много сърдит.
Вървяхме, без да продумаме.
Но десетина минути преди да стигнем у дома, Барберен, който вървеше пред мене, се спря:
— Слушай — каза ми той, като ме дръпна грубо за ухото, — ако продумаш думичка за това, което чу днес, скъпо ще ми платиш. Тъй че внимавай!
Четвърта глава
Майчина къща
— Е? — запита мама Барберен, когато се прибрахме. — Какво каза кметът?
— Не го видяхме.
— Как? Не го ли видяхте?
— Не, срещнах се с приятели в кафенето „Света Богородица“ и когато излязохме, беше много късно.
Утре ще идем при него.
Значи Барберен решително се беше отказал да ме даде на човека с кучетата.
По пътя неведнъж се питах дали няма някаква хитрина в това връщане у дома. Но последните му думи прогониха съмненията, които смътно вълнуваха разтревожения ми ум. Щом утре щяхме да се върнем в село, за да видим кмета, явно беше, че Барберен не е приел предложението на Виталис.
Разбира се, въпреки неговите заплахи бих казал на мама Барберен за своите подозрения, ако можех да остана поне за миг сам с нея, но Барберен не излезе цялата вечер от къщи и аз си легнах, без да намеря удобния случай, който чаках.
Заспах с мисълта, че ще й кажа утре.
На сутринта, когато станах, мама Барберен я нямаше.
— Къде е мама?
— В село е, ще се върне чак следобед.
Не зная защо, отсъствието й ме разтревожи. Снощи тя не спомена, че ще ходи в село. И защо не е почакала да дойде с нас, нали и ние щяхме да ходим там следобед? Дали ще се прибере, преди да тръгнем?
Смътен страх сви сърцето ми — без да си давам сметка за опасността, която ме заплашваше, все пак предчувствувах някаква опасност.
Барберен ме гледаше някак особено, а това никак не ме успокояваше.
За да избягна погледа му, отидох в градината.
Тази малка градина беше за нас много ценна, защото ни изхранваше — доставяше ни, като изключим житото, почти всичко необходимо за нашата прехрана: картофи, боб, зеле, моркови, ряпа. Нямаше в нея незасято място. Все пак мама Барберен ми беше отделила едно малко ъгълче, където бях насъбрал безброй растения, треви, мъхове, изровени сутринта в окрайнината на гората или край плетищата, докато пасях кравата, и присадени следобед в моята градина безразборно, наслуки, едни до други.
Наистина тя не беше някаква хубава градина с пясъчни пътеки и с лехи, подравнени с връв, пълни с редки цветя. Минувачите не се спираха да я гледат над подкастрения с ножици трънлив плет, но и такава, каквато беше, радвах й се, че беше моя: мое притежание, моя собственост, мое дело. Редях я, както си исках, както ми хрумнеше, и когато говорех за нея, а това се случваше често през деня, казвах „моята градина“.