Само едно обстоятелство беше ясно и определено — утре призори трябваше да съм буден и да бъда нащрек. Дотогава трябваше да се въоръжа само с търпение, ако можех. Веднага щом мръкна, легнах в койката си и се опитах да заспя. Чух на няколко пъти околните часовници да отмерват последователно часа и накрая сънят ме грабна и ме отнесе на крилете си. Когато се събудих, беше тъмна нощ, звездите блестяха на мрачното небе и не се чуваше никакъв шум. Навярно нямаше да съмне скоро. Седнах пак на пейката и не смеех да ходя от страх да не привлека вниманието, ако случайно тъмничарят мине на проверка, и зачаках. Скоро един часовник удари три пъти — събудил се бях много рано. Но не смеех да заспя, пък мислех, че дори да бих искал, нямаше да мога — бях много трескав, много неспокоен.
Единственото ми развлечение беше да броя ударите на часовниците. Но колко дълги ми се виждаха петнадесетте минути, които деляха един удар от друг — толкова дълги, че понякога си мислех, че не съм чул кога часовникът е ударил или че е повреден!
Облегнат на стената, бях вперил очи в прозореца. Стори ми се, че звездата, която следях, потъмня и че небето леко побледня.
Съмваше. В далечината пропяха петли.
Станах и отидох на пръсти да отворя прозореца. Не беше лесна работа да не го оставя да изскърца, но в края на краищата леко и най-вече бавно успях да се справя. Какво щастие, че килията се намираше в стара ниска зала, превърната в затвор, и смятаха, че желязната решетка, ще пази затворниците, защото, ако прозорецът не се беше отворил, нямаше да мога да отговоря на повика на Матиа. Но не беше достатъчно да се отвори прозорецът — оставаше решетката, оставаха и дебелите стени и обкованата с желязо врата. Лудост беше да се надявам на свобода и все пак се надявах.
Звездите ставаха все по-бледи и по-бледи и утринният хлад ме прониза. Но не се помръднах от прозореца, стоях там прав, слушах и гледах, без да зная какво трябва да гледам и слушам. Грамадно бяло було покри небето и предметите на земята започнаха да се открояват почти ясно. Това беше утрото, за което ми каза Матиа. Слушах, като сдържах дъха си, но чувах само ударите на сърцето си.
Най-после ми се стори, че долавям драскане по стената, но понеже преди това не бях чул никакви стъпки, помислих, че съм се излъгал. Вслушах се. Драскането продължи. После изведнъж над стената се подаде глава. Веднага видях, че не е Матиа, и макар че беше още тъмно, познах Боб. Той ме видя прилепен към желязната решетка.
— Шт! — каза той съвсем тихо.
И ми махна с ръка — стори ми се, че това означава да се дръпна от прозореца. Без да разбирам, се подчиних. Тогава ми се стори, че в другата си ръка държи дълга тръба, блестяща, сякаш беше от стъкло. Поднесе я към устните си. Разбрах, че е цев, през която се духат дребни предмети. Чух духане и в същото време видях как някаква бяла топчица прелетя и падна в краката ми. В миг главата на Боб изчезна зад стената и не чух повече нищо.
Спуснах се към топчицата. Тя беше от тънка хартия, плътно увита около една сачма. Стори ми се, че на хартията са написани някакви букви, но още не беше достатъчно светло, за да ги прочета — трябваше да чакам да съмне. Затворих внимателно прозореца и бързо си легнах в койката, като стисках хартиената топчица в ръка.
Бавно, много бавно за моето нетърпение се зазори и накрая розова светлина се плъзна по стените. Отвих хартията и прочетох:
„Ще бъдеш прехвърлен в затвора на графството утре вечер. Ще пътуваш с влак във второкласно купе с един полицай. Седни до вратичката, през която ще се качиш. Като пътувате четиридесет и пет минути (брой ги внимателно), влакът ще забави хода си, понеже ще навлезе в съединителната линия. Отвори тогава вратичката и скочи смело. Хвърли се, простри ръце напред и гледай да паднеш на краката си. Веднага щом стъпиш на земята, изкачи се на левия насип — ние ще те чакаме там с кола и здрав кон и ще те откараме. Не бой се от нищо. След два дена ще бъдем във Франция. Бъди смел и не се отчайвай. Най-важното е да се хвърлиш надалеч, когато скачаш, и да паднеш на краката си.“
Спасен! Нямаше да се явя пред углавния съд! Нямаше да видя какво ще се случи там! Ах, милият Матиа, добрият Боб! Уверен бях, че той подпомага така великодушно Матиа: „Ще те чакаме там със здрав кон“. Матиа не можеше да състави съвсем сам своя план. И препрочетох бележката: „Четиридесет и пет минути след заминаването. Насипът вляво. Да паднеш на краката си.“ Да, разбира се, ще се хвърля смело, дори да се убия. По-добре да умреш, отколкото да те осъдят като крадец. Ах, колко добре измислено беше всичко това: „След два дена ще бъдем във Франция!“