Но моята радост бе засенчена от една мрачна мисъл — ами Капи? Но скоро отблъснах тая мисъл. Не беше възможно Матиа да изостави Капи. Щом е намерил начин да ми помогне да избягам, навярно се беше погрижил и за Капи. Препрочетох още два-три пъти бележката, после я сдъвках и я глътнах. Сега ми оставаше само да заспя спокойно и така се постарах, че се събудих чак когато тъмничарят ми донесе храна.
Времето изтече доста бързо и на следния ден следобед един полицай, когото не познавах, влезе в килията и ми каза да го последвам. С удоволствие видях, че беше около петдесет годишен и не изглеждаше особено пъргав.
Всичко стана, както беше наредил Матиа, и когато влакът тръгна, седях до вратичката, през която се бях качил, с гръб към посоката на влака. Полицаят седеше срещу мене. Бяхме сами в купето.
— Говорите ли английски? — попита ме той.
— Малко.
— А разбирате ли?
— Горе-долу, когато не се говори много бързо.
— Слушай, момчето ми, ще ти дам един добър съвет: не хитрувай пред съда, признай си в ще спечелиш благоволението на всички. Няма нищо по-неприятно от това, да имаш работа с хора, които отричат очевидни неща. Човек е най-благосклонен и добър към онези, които си признават. И така, ти ще ни кажеш как е станало всичко и ще ти дам една крона. Ще видиш как парите ще облекчат положението ти в затвора.
Готов бях да възразя, че няма какво да признавам, но разбрах, че най-добре за мене ще бъде да спечеля благоволението на тоя полицай, както той самият се изрази, и не отвърнах нищо.
— Помисли — продължи той — и когато видиш в затвора, че съветът ми е добър, накарай да ме повикат, защото не бива да признаваш на първия срещнат, а на онзи, който се грижи за тебе, а аз съм напълно готов да ти услужа.
Кимнах в знак на съгласие.
— Кажи да повикат Долфее. Ще запомняш името ми, нали?
— Да, господине.
Облегнал се бях на вратичката, чието стъкло беше свалено. Поисках му разрешение да гледам местността, през която минаваме, и понеже той искаше „да спечели благоволението ми“, отвърна, че мога да гледам колкото си искам. От какво можеше да се бои? Влакът вървеше с пълен ход.
Скоро му стана студено от въздуха, който го шибаше право в лицето, отдръпна се от вратичката и седна в средата на купето. Аз не бях чувствителен към студа. Плъзнах леко лявата си ръка навън и завъртях дръжката, а с дясната ръка придържах вратичката, за да не се отвори.
Времето изтече. Машината изсвири и намали хода си. Настъпил беше моментът. Блъснах бързо вратичката и скочих колкото можех по-далече. Паднах в рова. За щастие ръцете ми, които бях прострял напред, опряха в тревистия насип. Но ударът беше толкова силен, че се отърколих на земята в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, помислих, че съм още във влака, тъй като усетих, че се возя бързо и чух някакъв тропот. Лежах на сламена постеля. Чудно нещо! Лицето ми беше мокро, а по страните и челото си чувствувах нежна и топла милувка.
Отворих очи. Някакво куче, някакво грозно жълто куче се беше навело над мене и ме ближеше. Очите ми срещнаха очите на Матиа, който беше коленичил край мене.
— Ти си спасен! — каза ми той, като отстрани кучето, и ме целуна.
— Къде сме?
— В колата. Боб ни кара.
— Как е работата? — попита ме Боб, като се обърна.
— Не зная. Добре, струва ми се.
— Раздвижете ръцете и краката — извика Боб.
Бях се проснал на сламата и направих, което ми каза.
— Добре — рече Матиа, — няма нищо счупено.
— Но какао се случи?
— Скочил си от влака, както ти бях поръчал, но сътресението те е зашеметило и си паднал в рова. Като видя, че не идваш, Боб ме остави да държа коня, търколи се по насипа и те донесе на ръце. Помислихме, че си мъртъв. Как се уплашихме! Колко мъчно ни беше! Но си спасен!
— А полицаят?
— Продължава пътя си с влака, който не спря.
Знаех най-главното. Огледах се и забелязах жълтото куче, което ме гледаше нежно с очи, които приличаха на очите на Капи. Но не беше Капи — Капи беше бял.
— А. Капи? — попитах аз. — Къде е той.
Преди Матиа да ми отговори, жълтото куче скочи върху мене я започна да ме ближе с жално скимтене.
— Ето го — каза Матиа, — боядисахме го.
Отвърнах на милувките на добрия Капи и го целунах.
— Защо го боядиса? — попитах аз.
— Тя е дълга, ще ти разкажа.
Но Боб не го остави да ми разказва.
— Карай коня — каза той на Матиа — и го дръж здраво. В това време аз ще наглася колата така, че да не я познаят на бариерата.
Колата беше двуколка, покрита с платнено чергило, изпънато на обръчи. Той сложи обръчите в колата, сгъна чергилото на четири и ми каза да се покрия с него. После накара Матиа да се мушне под платното. Така колата промени напълно външността си — нямаше вече чергило и беше само с един човек, а не с трима. Ако тръгнеха по следите ни, описанията на тези, които бяха срещнали двуколката ни, биха заблудили преследвачите.