Нямах възражения срещу предложението на Матиа. И тъй, решихме, че ще стигнем Сена и ще тръгнем по брега срещу течението й.
След като помислихме за себе си, време беше да се занимаем с Капи. Боядисан жълт, Капи не беше за мене Капи. Купихме течен сапун и в първата река, която срещнахме, го затъркахме здравата, като се сменявахме, когато се уморим.
Но боята на нашия приятел Боб излезе превъзходна по качество. Трябваха много къпания, дълги сапунисвания и най-вече трябваха седмици и месеци, за да възвърне Капи естествения си цвят. Но за щастие Нормандия е страната на водата и всеки ден имахме възможност да го къпем. През Баьо, Кан, Пон л’Евек и Понт Одмер ние стигнахме Сена при Ла Буй.
Когато от височината на гористите хълмове на завоя на сенчест път, дето излязохме след цял ден ход, Матиа съзря изведнъж пред себе си Сена, която описваше широка крива линия, в чиято среда се намирахме ние, и влачеше бавно спокойните си и могъщи води, покрити с кораби с бели платна и с параходи, чийто дим се издигаше до нас, той заяви, че тая гледка го помирява с водата и че разбира какво удоволствие е да се плъзгаш по тая спокойна река, сред тия свежи ливади, добре засети нивя и мрачни гори, които я ограждат със зеленината си.
— Бъди уверен, че по Сена госпожа Милиган е разхождала болния си син — каза той.
— Скоро ще узнаем това, като разпитаме хората в селото долу.
Но тогава не знаех, че е трудно да разпитваш нормандците, които рядко дават определен отговор, а, напротив, те самите разпитват тия, които им задават въпроси.
— За кораб от Хавър ли питате, или за кораб от Руан?
— Ладийка ли е?
— Лодчица ли е, мауна или гемия?
Когато отговорихме ясно на всички въпроси, които ни поставиха, стана почти положително, че „Лебед“ никога не е идвал в Ла Буй или ако е минавал там, било е нощем, така че никой не го е видял.
От Ла Буй отидохме в Руан, където продължихме издирванията си, но и там не научихме нищо повече. В Елбьоф също не можаха да ни кажат нищо за „Лебед“. В Поз, където имаше шлюзове и където следователно забелязват всички кораби, които минават — същото нещо.
Без да се отчайваме, продължихме да вървим и да разпитваме, но без голяма надежда, тъй като „Лебед“ не е могъл да тръгне от някоя междинна точка. Можеше госпожа Милиган и Артур да са се качили на него в Килбьоф или в Кодбек, по-голяма вероятност имаше да са се качили в Руан. Но понеже не намирахме никаква следа от тях, трябваше да отидем до Париж или по-скоро отвъд Париж.
Ние не само вървяхме, а трябваше всеки ден да си изкарваме и хляба и затова изминахме за пет седмици пътя от Изини до Шарантон. Тук се явяваше един въпрос — да продължаваме ли да вървим по Сена, или да тръгнем по течението на Марна? Това се бях питал много често, като проучвах картата, но без да мога да си отговоря кой от двата пътя е за предпочитане.
За щастие, като стигнахме в Шарантон, нямаше защо да се колебаем, тъй като за пръв път отговориха на въпросите ни, че са виждали кораб, приличен на „Лебед“ — бял кораб за удоволствие, с веранда. Матиа толкова се зарадва, че започна да играе по кея. После изведнъж спря да играе, взе цигулката си и изсвири възторжен победен марш.
В това време аз продължавах да разпитвам моряка, който благоволи да ни отговори — нямаше никакво съмнение, ставаше дума за „Лебед“. Преди около два месеца той минал през Шарантон нагоре по Сена.
Два месеца! Той беше взел страхотна преднина. Но какво от това! В края на краищата все пак щяхме да го стигнем, макар че ние разчитахме само на собствените си крака, а той на краката на два здрави коня.
Въпросът за времето нямаше никакво значение. Важното, необикновеното, чудното беше, че намерихме „Лебед“.
— Кой имаше право? — викаше Матиа.
Ако смеех, бих му признал, че аз също хранех голяма, много голяма надежда. Но не смеех да определя дори сам за себе си всички мисли, безсмислиците, по които летеше моето въображение. Сега вече нямаше нужда да спираме и да разпитваме хората, тъй като „Лебед“ беше пред нас — трябваше само да вървим покрай Сена.
Но при Море в Сена се влива Лоан и трябваше пак да започнем да разпитваме. „Лебед“ продължил да плава по Сена. В Монтеро пак трябваше да разпитваме.
Този път „Лебед“ оставил Сена и заплавал по Йона. Напуснал Монтеро преди малко повече от два месеца. На борда му имало една англичанка и момче, простряно на легло. Като следяхме „Лебед“, в същото време се приближавахме към Лиза и сърцето ми биеше силно, когато разглеждах картата и се питах кой канал е избрала госпожа Милиган след Жоаньи — Бургундския ли, или Нивернезкия.
Стигнахме мястото, където Армансон се влива в Йона. „Лебед“ продължил да плава нагоре по Йона — значи щяхме да минем през Дрьози и да видим Лиза, тя самата щеше да ни разкаже за госпожа Милиган и за Артур.