Това, което той наричаше „прекрасна комедия“, беше в действителност пантомима, с други думи, пиеса, която се играе с движения, а не с думи. И не можеше да бъде другояче, тъй като двамата главни изпълнители, Добродушко и Капи, не знаеха да говорят, а третият — самият аз — не беше в състояние да каже две свързани думи.
Но за да бъде играта на артистите по-лесно разбираема, Виталис казваше по няколко думи, които подготвяха положенията в пиесата и ги обясняваха.
Така, като свиреше тихичко военен марш, той възвести влизането на господин Добродушко, английски генерал, спечелил чин и състояние в Индия. До този ден единствен слуга на господин Добродушко е бил Капи, но той искаше да му прислужва вече човек, тъй като неговите средства му позволяваха тоя разкош: животните достатъчно са били роби на хората, време беше това да се промени.
В очакване на тоя слуга генерал Добродушко се разхождаше насам-нататък и пушеше пура. Да бяхте видели само как пускаше дима в лицето на зрителите!
Генералът губеше търпение, почваше да върти опулени очи, като че ей сега ще се разсърди, хапеше устни и тупаше с крак по земята.
При третото тупане с крак Капи трябваше да ме изведе на сцената.
Ако бях забравил ролята си, кучето щеше да ми я припомни. В определеното време то ми подаде ръка и ме въведе при генерала.
Като ме видя, той дигна отчаяно ръце. Как? Това ли беше слугата, който му предлагаха? После дойде и ме разгледа внимателно, завъртя се около мене и дигна рамене. Лицето му беше толкова смешно, че всички прихнаха да се смеят — разбраха, че ме смята за кръгъл глупак, а това беше мнението и на зрителите.
Пиесата, разбира се, бе построена така, че да покаже всестранно моята глупост. Във всяка сцена вършех нова безсмислица, докато господин Добродушко, напротив, намираше случай да блесне със своя ум и своята сръчност.
След като дълго ме разглежда, генералът ме съжали и нареди да ми сложат закуска.
— Генералът мисли, че като се нахрани, момчето ще поумнее малко — обясняваше Виталис. — Ще видим.
И аз седнах на една масичка, на която беше сложен прибор със салфетка върху чинията.
Какво да правя с тая салфетка? Капи ми даваше знак, че трябва да си послужа с нея. Но как?
След като я повъртях, дадох си вид, че се секна в нея.
Генералът се запревива от смях, а Капи падна по гръб с лапите нагоре, повален от глупостта ми.
Като видях, че съм сбъркал, заразглеждах отново салфетката и се чудех как да я употребя.
Най-после ми дойде наум: навих салфетката и си я вързах като връзка.
Генералът пак се разсмя. Капи пак падна. И така продължи, докато разгневеният генерал ме дръпна от стола, седна на моето място и изяде закуската, която беше определена за мене.
Ах, генералът знаеше да си служи със салфетка! Как изящно я пъхна в една петелка на мундира и я разгъна на коленете си! Как изискано си отчупи хляб и изпи чашата си!
Но неговата изтънченост предизвика бурен възторг, когато след закуската поиска клечка за зъби и започна бързо да си чисти зъбите.
Отвсякъде гръмнаха ръкопляскания и представлението завърши с пълен успех.
Колко умна бе маймуната! Колко глупав беше слугата!
Тъй ме похвали Виталис, когато се прибирахме в странноприемницата, и аз се чувствувах вече толкова актьор, че се възгордях от тая похвала.
Седма глава
Уча се да чета
Разбира се, артистите, които влизаха в трупата на синьор Виталис, бяха много даровити — говоря за кучетата и маймунката, — но дарбата им не беше твърде разнообразна.
След три или четири представления репертоарът им се изчерпваше и те по неволя се повтаряха.
Затова се налагаше да не се застояваме дълго в един и същ град. Три дни след пристигането си в Юсел трябваше отново да тръгнем на път.
Къде отивахме? Бях се отпуснал доста пред господаря и си позволих да му задам тоя въпрос.
— Познаваш ли тоя край? — погледна ме той.
— Не.
— Тогава защо ме питаш къде отиваме?
— За да зная.
— Какво да знаеш?
Стоях объркан, без да мога да промълвя думичка, и гледах белия път, който се простираше пред нас в дъното на гориста долина.
— Ако ти кажа — продължи той, — че отиваме в Орийак, после към Бордо, а от Бордо към Пиренеите, какво ще разбереш?
— Но вие значи познавате тоя край?
— Никога не съм идвал насам.
— И все пак знаете накъде отиваме?
Той ме изгледа продължително, сякаш искаше да открие нещо в мене.
— Не знаеш да четеш, нали? — попита ме той.