— Не.
— А знаеш ли какво е книга?
— Да. Носят книги в черква, за да казват молитвите си, когато не ги изричат наизуст, като броят на броеницата. Виждал съм книги, и то хубави, с картинки вътре и с кожа отвън.
— Добре. Тогава ти е ясно, че в една книга може да има молитви, нали?
— Да.
— Може да има и други неща. Когато казваш наизуст някоя молитва, изричаш думи, които ти е казала майка ти и които през ухото ти са се струпали в ума ти, а после, когато ги повикаш, те идват на крайчеца на езика и на устните ти. Е, добре, тези, които казват молитвите си с книги, не извличат думите на молитвите от паметта си, а ги вземат с очи от книгите, в които са написани; с други думи — четат ги.
— Виждал съм как четат — казах аз много важно, като човек, който не е никак глупав и знае отлично за какво му се говори.
— Това, което се отнася за молитвите, се отнася за всичко. В една книга, която ще ти покажа, когато спрем да си починем, ще намерим имената и описанията на местата, през които минаваме. Хора, които са живели или обикаляли из тия места, са сложили в книгата онова, което са видели или научили. Така че достатъчно е да отворя книгата и да чета, за да опозная тия места. Виждам ги, сякаш ги гледам със собствените си очи, и научавам за тях всичко, сякаш някой ми го разказва.
Отрасъл бях като истински дивак, който няма представа за цивилизования живот. Тия думи бяха за мене като някакво откровение, което в началото бе смътно, но лека-полека се изясняваше. Вярно е обаче, че ме бяха пращали на училище. Но то беше само за един месец. И през този месец не ми дадоха никаква книга в ръцете, не ми споменаха ни за четене, ни за писане, не ми дадоха никакъв урок по каквото и да бяло.
По онова, което става днес в училищата, не бива да заключавате, че това, което казвам, е невъзможно. В много общини във Франция през времето, за което говоря, нямаше училища, а там, където имаше, се намираха учители, които по една или друга причина, или защото не знаеха нищо, или пък понеже си имаха друга работа, не учеха на нищо децата, които им поверяваха, а само ги наглеждаха, като смятаха, че това е най-главното.
Такъв беше и случаят с учителя в нашето село. Знаеше ли нещо? Възможно е и не желая да го обвинявам в невежество. Но истината е, че през цялото време, докато бях при него, не ни предаде никакъв урок — нито на другарчетата ми, нито на мен. По занятие той беше налъмар, от сутрин до вечер правеше дървени обувки и около него хвърчаха трески от буково и орехово дърво. По цял ден мълчеше — говореше ни само за родителите ни, за студа или за дъжда. За четене, за смятане — нито дума. Това беше предоставил на дъщеря си, която бе натоварена да го замества и да ни учи. Тя пък беше по занятие шивачка и правеше като баща си — докато той стържеше с рукана и изнималото, тя усилено бодеше с иглата.
Трябваше да се живее, а понеже ние бяхме дванадесет ученици и плащахме по петдесет сантима месечно, шестте франка не можеха да хранят двама души тридесет дни. Дървените обувки и шевът допълваха това, което не достигаше от училището. Човек получава всичко само срещу парите си. Тъй че нищичко не бях научил в училището, не знаех дори и буквите.
— Трудно ли е да се чете? — запитах аз Виталис, след като вървях и мислих дълго време из пътя.
— Трудно е за несхватливите, а още по-трудно за тези, които нямат желание. Ти схватлив ли си?
— Не зная, но мисля, че ако се съгласите да ме учите да чета, ще работя с желание.
— Добре, ще видим. Има време.
„Има време!“ Защо да не започнем веднага? Не знаех колко е трудно да се научиш да четеш и си представях, че щом отворя някоя книга, и ще прочета какво пише в нея.
На другия ден, както вървяхме, видях, че господарят ми се наведе и прибра от пътя парче дъска, полупокрита с прах.
— Ето книгата, по която ще се научиш да четеш — рече ми той.
Книга — тая дъска? Погледнах го, за да видя дали не се подиграва с мене. После, като се уверих, че е сериозен, разгледах внимателно дъската.
Беше обикновена букова дъска, дълга колкото една ръка, широка десетина пръста, много гладка. Върху нея нямаше никакъв надпис, никаква рисунка.
Как ще чета по тая дъска и какво ще чета?
— Умът ти работи, а? — засмя се Виталис.
— Да не се подигравате с мене?
— Не, моето момче. Подигравката може да бъде добро средство при поправяне на някой порок, но когато е насочена към някой неук, тя издава глупостта на този, който си служи с нея. Почакай да стигнем хе до оная китка дървета. Там ще си отпочинем и ще ти покажа как мога да те науча да четеш с тая дъска.
Скоро стигнахме при китката дървета, сложихме торбите на земята и седнахме на моравата, която беше почнала да се раззеленява и тук-таме се подаваха парички. Добродушко, отвързан от веригата си, се покатери на едно от дърветата и задруса един след друг клоните, сякаш тръскаше орехи, а кучетата, по-спокойни и най-вече по-уморени, налягаха в кръг около нас.