Виталис вземаше флейтата си и трупата в парадна униформа, в стройна редица минаваше през селото.
Ако броят на любопитните, които събирахме след себе си, беше достатъчен, давахме представление, и, напротив, ако беше много малък и не можехме да разчитаме на сбор, продължавахме пътя си. Само в градовете се застоявахме по няколко дни и тогава сутрин бях свободен да се разхождам, където искам. Вземах със себе си Капи — Капи, обикновеното куче, разбира се, без театралния му костюм — и се скитахме из улиците.
Виталис, който обикновено ме държеше все край себе си, в такъв случай на драго сърце ми отпускаше юздата.
— Тъй като случаят — ми казваше той — ти дава възможност да обикаляш Франция на възраст, когато децата са обикновено на училище или в колежи, отваряй си очите, гледай и се учи. Ако си затруднен, ако видиш неща, които не разбираш, ако имаш да ми зададеш някой въпрос, питай, без да се страхуваш. Може би не винаги ще мога да ти отговоря, тъй като не твърдя, че зная всичко, но понякога може би ще мога да задоволявам, любопитството ти. Не винаги съм бил директор на трупа от учени животни и съм учил и друго нещо, не само това, което сега ми е от полза, за да „представя Капи или господин Добродушко пред почитаемата публика“.
— Какво друго сте учили?
— Ще говорим по-късно за това. Засега знай само, че един човек, който разиграва кучета, може да е заемал известно положение в обществото. Освен това знай също, че ако сега си на най-ниското стъпало на стълбата на живота, можеш, ако искаш, да се издигнеш лека-полека по-високо. Това зависи съвсем малко от обстоятелствата, а най-много от тебе. Внимавай в уроците ми, вслушвай се в съветите ми, дете, и се надявам, че по-късно, когато пораснеш, ще си спомниш с вълнение и признателност за бедния музикант, който те уплаши толкова много, когато те отне от твоята майка кърмачка. Струва ми се, че нашата среща ще бъде щастлива за тебе.
Какво ли можеше да бъде това положение, за което господарят ми говореше доста често с въздържаност, която си налагаше? Този въпрос възбуждаше любопитството ми и ме караше да се замислям. Ако е бил на високо стъпало на стълбата на живота, както казваше той, защо сега беше на ниско стъпало? Той твърдеше, че аз мога да се издигна, стига да искам, аз, който не бях нищо, който не знаех нищо, който бях без дом и нямах кой да ми помогне. Тогава защо той самият беше слязъл долу?
След като се спуснахме от Овернските планини, стигнахме Карските варовити плата. Така наричат просторните, неравно нагънати равнини, дето се срещат само безплодни пространства и слаби сечища. Няма по-тъжен, по-беден край. И онова, което засилва още повече това впечатление у пътника, е, че почти никъде не вижда вода. Няма реки, няма потоци, няма езера. Тук-таме каменисти пороища, но никаква вода. Водите са нахлули в пропастите и са изчезнали под земята, за да бликнат по-далеч и да образуват реки и извори.
Сред тая равнина, изгорена от сушата, когато минавахме през нея, е разположено голямо село, което се казва Бастид Мюра. Пренощувахме там в плевнята на една странноприемница.
— Тук — ми каза Виталис, като разговаряхме вечерта, преди да си легнем, — тук, в тоя край, и навярно в тая странноприемница се е родил един човек, който причини смъртта на хиляди войници и който, започнал живота си като слуга в конюшня, стана принц и крал. Наричаше се Мюра. Направиха го герой и на негово име нарекоха това село. Познавах го и много често съм разговарял с него.
Неволно го прекъснах:
— Когато беше слуга в конюшня ли?
— Не — засмя се Виталис, — когато беше крал. За пръв път идвам в Бастид, а с него се запознах в Неапол, в двореца му.
— Как, вие сте познавали крал?
Навярно съм възкликнал много смешно, защото господарят ми пак се заля от смях и дълго се смя.
Седнали бяхме на една пейка пред конюшнята, опрели гръб на стената, която още не беше изгубила дневната си топлина. В една голяма смокиня, която простираше клони над нас, щурците свиреха еднозвучната си песен. Пред нас, над покривите, пълната луна, която току-що бе изгряла, бавно се издигаше в небето. Тази нощ за нас беше още по-приятна, защото през деня бе много горещо.
— Искаш ли да спиш? — попита ме Виталис. — Или искаш да ти разкажа историята на крал Мюра?
— О, разкажете ми за краля, моля ви се.
Тогава той ми разказа надълго и широко тази история и ние останахме няколко часа на нашата пейка. Той говореше, а аз бях приковал поглед в лицето му, което луната озаряваше с бледата си светлина. Да, всичко това беше възможно! Не само възможно, но и истина!