Но Бордо е голям град, дето публиката лесно се сменява: като се прехвърлим в друг квартал, имахме възможност да даваме по три-четири представления на ден, без да ни викат, както се случи в Каор:
— Все едно и също ли ще гледаме?
От Бордо трябваше да отидем в По. Нашият маршрут ни принуди да прекосим голямата пустиня, която се простира от вратите на Бордо до Пиренеите и се нарича Ландите.
Макар че не приличах вече напълно на мишлето от баснята, което се чудело, възхищавало или плашело от всичко, каквото види, още в началото на това пътуване изпаднах в заблуждение, което разсмя много господаря ми и стана причина да ме подиграва, докато стигнахме в По.
Напуснали бяхме Бордо преди седем или осем дни и след като вървяхме в началото по бреговете на Гарона, изоставихме реката в Лангон и тръгнахме по пътя за Мон дьо Марсан, който навлиза в пустинята. Нямаше вече лозя, нямаше ливади и овощни градини, а само борови гори и зеленика. Скоро къщи се срещаха по-нарядко и бяха по-бедни. После попаднахме сред безкрайна равнина, която се простираше пред нас, докъдето стига погледът, с леки възвишения. Нямаше посеви, нямаше гори: в далечината — сива пръст, а съвсем близо до нас, край пътя, покрит с кадифен мъх — суха зеленика и хилава жълтуга.
— Ето ландите — каза Виталис. — Предстои ни да изминем двадесет — двадесет и пет левги в тая пустиня. Стягай си краката.
Трябваше да си стягам не само краката, но и главата, и сърцето, защото, като върви по такъв път, който сякаш никога няма да свърши, човек е обзет от някаква непреодолима тъга.
Оттогава съм пътувал често по море и винаги когато се намирам сред океана, без да виждам никакво платно наоколо, чувствувам в себе си същата необяснима тъга, която ме обхваща в тая пустинна шир.
Както в океана, очите ни се плъзгаха до забуления в есенни мъгли хоризонт и виждахме само сивата равнина, която се простираше пред нас гладка и еднообразна.
Вървяхме. А погледнехме ли неволно наоколо, струваше ни се, че тъпчехме на едно място, защото гледката беше все една и съща — вечно зеленика, вечно жълтуга, вечно мъхове. После папрати, чиито гъвкави и подвижни листа се огъваха от вятъра, навеждаха се, пак се изправяха, люшкаха се като вълни.
Рядко прекосявахме някоя горичка. Но тия горички не веселяха погледа, както става обикновено. Те се състояха от борики, чиито клони бяха изсечени до върха. По стъблата им имаше дълбоки резки и от тия червени рани смолата им изтичаше на бели, превърнати в кристали сълзи. Когато вятърът извиеше клоните им, те свиреха така жално, сякаш стенеха самите клети, осакатени дървета и се оплакваха от раните си.
Виталис ми беше казал, че вечерта ще стигнем някакво село, където ще можем да преспим.
Но вечерта наближаваше, а по нищо не личеше, че селото е наблизо. Нямаше засети ниви, добитък не пасеше в ландите, а в далечината никакъв дим не показваше, че някъде има къща.
Бяха уморен от пътя, който бяхме изминали от сутринта, а се чувствувах още по-смазан и от някаква обща изнуреност. Това благословено село никога ли нямаше да се появи на края на тоя безкраен път?
Напразно отварях очи и се взирах в далечината — пред мене се разстилаха все ландите, вечните ланди, чиито храсти все повече и повече потъваха в гъстеещия мрак.
Надеждата, че скоро ще стигнем, ни беше накарала да ускорим хода и самият ми господар въпреки навика си да върви продължително се чувствуваше вече уморен и поиска да се спрем и да отпочинем малко край пътя.
Но вместо да седна до него, поисках да се изкача на един малък рид, обрасъл с жълтуга, който се издигаше наблизо, за да видя оттам дали не блещука някаква светлинка в равнината.
Повиках Капи да дойде с мене. Но и Капи беше уморен и си направи оглушки — така постъпваше винаги, когато не му се искаше да ме послуша.
— Страх ли те е? — попита Виталис.
Тези думи ме накараха да не настоявам и тръгнах сам да направя проучването си. Не исках да се излагам на шегите на господаря си, още повече, че никак не ме беше страх. Нощта бе настъпила, безлунна нощ, но с блещукащи звезди, които озаряваха небето и пръскаха светлина в леката мъгла, която погледът пронизваше.
Както вървях и се оглеждах наляво и надясно, забелязах, че мъгливата дрезгавина придава на предметите чудни очертания. Трябваше да се взре човек, за да познае гъсталаците, храстите жълтуга и най-вече няколко дръвчета, които издигаха тук-там сгърчените си стъбла и извитите си клони. Отдалеч тия гъсталаци, жълтугата и дръвчетата приличаха на живи същества от някакъв приказен свят.