Странно явление — сякаш с мрака и ландите се бяха преобразили, като че се бяха населили с тайнствени видения.
Хрумна ми, не зная как, че друг на мое място навярно би се уплашил от тия видения. В края на краищата това беше възможно, щом като Виталис ме запита дали ме е страх. Но като си задавах тоя въпрос, се уверявах, че не ме е страх.
Като се изкачвах по рида, жълтугата ставаше по-гъста, зелениката и папратите — по-високи. Те често надвишаваха главата ми и понякога трябваше да се провирам под тях.
Все пак бързо се изкачих на върха на това малко възвишение. Но напразно се взирах, не съзрях никаква светлинка. Погледът ми се губеше в мрака: виждах само смътни очертания, чудновати сенки, жълтуга, която сякаш протягаше към мене дългите си гъвкави ръце, храсти, които сякаш играеха.
Като не видях нищо, по което да личи, че наблизо има къща, ослушах се да доловя някакъв шум, мучене на крава, кучешки лай.
Стоях известно време, наострил слух, с притаен дъх, за да чувам по-добре, и изведнъж тръпки ме побиха — тишината на ландите ме уплаши. Боях се. От какво? Не знаех. От тишината навярно, от самотата, от мрака. Във всеки случай чувствувах, като че ме дебне някаква опасност.
В същия миг, като се огледах тревожно наоколо, съзрях в далечината някаква грамадна сянка, която се движеше бързо над жълтугата, и същевременно чух шумолене от леко докосвани клони.
Опитах се да си внуша, че страхът ме заблуждава и че онова, което смятам за сянка, е навярно някое дърво, което не съм забелязал в началото.
Но какъв беше тоя шум? Нямаше никакъв вятър.
Клонките, колкото и да са леки, не се люлеят сами, трябваше вятър да повее или някой да ги раздвижи.
Някой? О, не! Тази грамадна черна сянка, която идеше към мене, не може да бъде човек. Това беше някакво животно, което не познавах, или исполинска нощна птица, или пък грамаден паяк с четири тънки пипала, които се открояваха на бледото небе над храстите и папратите.
Положително беше само, че това животно с извънмерно дълги крака напредваше към мене с бързи скокове.
Навярно ме беше видяло и тичаше към мене.
Тази мисъл ми напомни, че трябва да бягам, обърнах се и се спуснах по склона, за да се върна при Виталис.
Но чудно нещо! На слизане вървях по-бавно, отколкото когато се изкачвах. Заплитах се в гъстата зеленика и в жълтугата, спъвах се, закачвах се, спирах се на всяка крачка.
Като се измъкнах от един храст, хвърлих поглед назад. Животното се бе приближило и ме настигаше.
За щастие в ландите нямаше вече храсти и можех да тичам по-бързо през тревите.
Но колкото и да бързах, животното вървеше по-бързо от мене. Нямаше вече защо да се обръщам, чувствувах го зад гърба си.
Не дишах вече, както бях задушен от страх и от лудия бяг. Все пак направих последно усилие и се строполих в краката на господаря си, а в това време трите кучета скочиха изведнъж и залаяха с всичка сила.
Промълвих само една дума и я повтарях несъзнателно:
— Животното! Животното!
Сред кучешкия лай изведнъж чух силен смях. В същото време господарят сложи ръка на рамото ми и ме накара да се обърна.
— Пак ти излезе глупавият — смееше се той. — Я погледни, ако не те е страх.
Смехът повече от думите му ме накара да се съвзема. Осмелих се да отворя очи и проследих с поглед ръката му.
Видението, което ми бе изкарало ума, се беше спряло и стоеше неподвижно на пътя.
Признавам, че отначало пак изпитах отвращение и ужас. Но не бях вече сред ландите, Виталис беше тук, кучетата около мене, не чувствувах вече тревогата на самотата и тишината.
Насърчен, аз вперих в него по-решителен поглед.
Животно ли беше? Човек ли беше?
Имаше тяло, глава и ръце на човек.
Козината, която го покриваше изцяло, и двете дълги сухи лапи, високи пет-шест стъпки, на които стоеше изправено, бяха на животно.
Макар че беше станало по-тъмно, различавах тия подробности, защото тая грамадна сянка се открояваше като силует върху небето, дето безброй звезди пръскаха бледа светлина.
Навярно още дълго щях да стоя нерешителен, да се чудя и мая, ако господарят ми не беше заговорил на видението.
— Можете ли да ми кажете дали има наблизо село? — запита той.
Значи беше човек, щом му говореха?
Но вместо отговор чух само някакъв смях, приличен на птичи крясък.
Значи беше животно?
Господарят ми продължи да разпитва, а това ми се стори съвсем безсмислено, защото всеки знае, че понякога животните разбират какво им казваме, но не могат да ни отговорят.