Вече се чувствувах достатъчно артист, с други думи, бях склонен да вярвам, когато трупата ни имаше успех, че този успех се дължи на моята дарба. Ала тоя ден бях достатъчно умен да разбера, че не за моята канцонета се натискаше публиката около нашите въжета.
Ония, които бяха присъствували снощи на разпрата с полицая, бяха дошли пак и бяха довели със себе си приятели. В Тулуза не обичат твърде полицаите и бяха любопитни да видят как ще се справи старият италианец. Макар че Виталис беше казал само „До утре, синьор“, всички разбраха, че определената среща предвещава голямо представление, на което ще имат възможност да се смеят и позабавляват за сметка на несръчния и досаден полицай.
Затова имаше и такава навалица.
Като ме видяха сам с Добродушно, мнозина тревожно ме прекъсваха, за да ме попитат ще дойде ли италианецът.
— Скоро ще дойде.
И продължавах своята канцонета.
Дойде не господарят, а полицаят. Добродушно пръв го забеляза и веднага сложи ръка на хълбока си, отметна глава назад и започна да се разхожда насам-нататък около мене, изпънат като струна, със смешно достойнство.
Публиката се заля от смях и му ръкопляска на няколко пъти.
Полицаят се смути и ми хвърли яростен поглед.
Разбира се, това удвои смеха на публиката.
И на мене ми се искаше да се смея, но бях и много неспокоен. Как щеше да свърши всичко това? Когато Виталис беше тук, той отговаряше на полицая. Но аз бях сам и да си призная, не знаех как щях да се справя, ако ми заговореше.
Лицето на полицая ме отчайваше. Той беше наистина страшен, извън себе си от яд. Разхождаше се пред въжетата и като минаваше край мене, така ме поглеждаше през рамо, че ме караше да се боя от лош край.
Добродушко, който не разбираше сериозността на положението, се забавляваше с държанието на полицая. Той също се разхождаше покрай въжето, но отвътре, докато полицаят се разхождаше отвън, и като минаваше край мене, и той ме поглеждаше през рамото си, но така смешно, че зрителите се превиваха два пъти повече от смях.
Не исках да изкарам из търпение полицая и повиках Добродушко. Но той никак не беше разположен да ме слуша — играта го забавляваше, той продължи разходката си тичешком и ми се изплъзваше, когато посегнех да го уловя.
Не зная как стана това, но полицаят, навярно заслепен от гняв, си въобрази, че аз насъсквам маймуната, и бързо прекрачи въжето.
С два скока той налетя върху мене и ме повали с една плесница.
Когато се изправих и отворих очи, Виталис, дошъл кой знае как, стоеше между мене и полицая и го държеше за китката.
— Забранявам ви да биете детето — каза той. — Това, което извършихте, е подлост.
Полицаят поиска да си освободи ръката, но Виталис я стисна по-здраво.
И няколко секунди двамата мъже се гледаха в лицето очи в очи.
Полицаят бе побеснял от яд.
Господарят ми беше величествен в своето благородство. Държеше високо хубавата си глава, окръжена с бели коси, лицето му изразяваше възмущение и превъзходство.
Стори ми се, че само от погледа му полицаят ще потъне вдън земята, такова нещо не се случи: със силно движение си измъкна ръката, пипна господаря ми за яката и го блъсна грубо пред себе си.
Възмутен, Виталис се изправи и като дигна дясната си ръка, удари силно полицая по китката, за да се освободи.
— Какво искате от нас? — попита Виталис.
— Арестувам ви. Елате с мене в участъка.
— За да постигнете целта си, не беше нужно да биете това дете — отвърна Виталис.
— Без приказки, вървете с мене!
Виталис бе възвърнал цялото си хладнокръвие. Той не възрази, а се обърна към мене.
— Прибери се в странноприемницата — каза ми той — и стой там с кучетата. Ще ти съобщя по някого какво е станало с мене.
Не можа да каже нищо друго — полицаят го повлече.
Така завърши това представление, което господарят ми искаше да направи весело, а то завърши толкова тъжно.
Кучетата понечиха да тръгнат след господаря си, но Виталис им заповяда да останат при мене и понеже бяха свикнали да се подчиняват, върнаха се обратно. Едва сега забелязах, че са с намордници, но не железни или телени — те носеха чисто и просто копринена панделка, вързана на пеперуда около муцуната им. Капи, който беше бял, имаше червена панделка. Зербино, който беше черен, имаше бяла панделка. Долче, която беше сива, имаше синя панделка. Театрални намордници!
Публиката бързо се разпръсна. Бяха останали само няколко души и спореха върху това, което току-що беше станало.