— Старецът имаше право.
— Не, нямаше.
— А защо полицаят удари детето, което нищо не му каза и нищо не му направи?
— Лоша работа! Старецът няма да се отърве без затвор, ако полицаят каже, че е оказана съпротива.
Прибрах се в странноприемницата много натъжен и твърде неспокоен.
Минало беше времето, когато се плашех от Виталис. Всъщност това време трая само няколко часа. Доста бързо се привързах към него, искрено го обикнах и тази обич растеше всеки ден. Водехме един и същ живот, вечно заедно от сутрин до вечер, а често и от вечер до сутрин, когато спяхме на една и съща сламена постеля. Баща не се грижи така за детето си, както той се грижеше за мене. Научи ме да чета, да пея, да пиша, да смятам. През дългите ни пътешествия винаги използуваше времето и ме учеше ту на това, ту на онова, според случая или обстоятелствата. При големите студове делеше с мене завивките си. При силен пек винаги ми помагаше да нося част от багажа и вещите, с които бях натоварен. На масата, или по-точно, когато ядяхме, защото рядко се хранехме на маса, никога не ми оставяше лошото парче, за да вземе по-доброто — напротив, делеше ни по равно и доброто, и лошото. Наистина понякога ми дръпваше ушите или ме плесваше по врата, но тия дребни наказания не ме караха да забравя неговите грижи, добрите думи и голямата нежност, с която се отнасяше към мене, откакто бяхме заедно. Обичаше ме, и аз го обичах.
И тая раздяла ме засегна болезнено.
Кога ли щяхме да се видим пак?
Споменаха затвор. За колко време можеха да го затворят? Какво щях да правя през това време? Как щях да живея? От какво?
Господарят ми носеше обикновено парите със себе си, а нема време да ми даде нищо, преди да го отведе полицаят.
Имах само няколко су в джоба си. Щяха ли да стигнат, за да се изхраним всички — Добродушко, кучетата и аз?
Така прекарах два дни в тревога, без да смея да изляза от двора на странноприемницата, и се занимавах с Добродушко и кучетата — всички изглеждаха тъжни и неспокойни.
Най-после, на третия ден, едни човек ми донесе писмо от Виталис.
В писмото си господарят ми пишеше, че го задържали в затвора, за да го изправят идната събота пред съда с обвинение за съпротивление на представител на властта и за насилие над личността му.
„Увлякох се в гнева си — добавяше той — и направих голяма грешка, която може да ми струва скъпо. Ела в съда. Ще извлечеш добра поука.“
После следваха съвети какво да правя. Накрая ме целуваше и ми поръчваше да погаля вместо него Капи, Добродушко, Долче и Зербино.
Докато четях писмото, Капи, застанал между краката ми, беше дигнал муцунката си над него, душеше го, сумтеше и въртенето на опашката му показваше, че той бездруго познаваше по мириса, че тази хартия е минала през ръцете на господаря му. От три дни за пръв път беше оживен и радостен.
Разпитах и ми казаха, че съдебното заседание започва в десет часа. В събота в девет часа застанах пред вратата и пръв влязох в залата. Малко по малко тя се изпълни — познах мнозина, които бяха присъствували на случката с полицая.
Не знаех какво е съд и правосъдие, но несъзнателно страшно се боях от тях. Струваше ми се, макар че съдеха господаря ми, а не мене, че аз съм в опасност. Сгуших се зад една голяма печка, притиснах се до стената и се свих колкото се може повече.
Не съдиха най-напред господаря ми, а разни други хора, които бяха крали, бяха се били — всички казваха, че са невинни и почти всички бяха осъдени. Най-после Виталис влезе и седна между двама стражари на пейката, където всички тия хора бяха седели преди него.
За какво говориха най-напред, какво го разпитваха, какво отговори той, не зная. Бях много развълнуван, за да слушам или поне за да мога да разбера. Прочее и през ум не ми минаваше да слушам, само гледах. Гледах господаря си, който стоеше прав, отметнал назад хубавата си бяла коса, застанал като посрамен и измъчен човек. Гледах съдията, който го разпитваше.
— И така — каза той, — признавате ли, че сте нанесли удари на полицая, който ви е задържал?
— Не удари, господин председателю, а само един удар, за да се освободя от него. Когато дойдох на мястото, дето трябваше да се състои нашето представление, видях полицаят да удря плесница на детето, което ме придружаваше.
— Детето не е ваше, нали?
— Не, господин председателю, но го обичам като свой собствен син. Когато видях, че го бият, гневът ме заслепи, сграбчих бързо ръката на полицая и му попречих да го удари пак.
— А вие самият ударихте полицая, нали?
— С други думи, когато той ме хвана за яката, забравих кой е човекът, който се нахвърля върху мене, или по-скоро видях в него само човека, а не представителя на властта, и несъзнателно, без да искам, се увлякох.