— На вашата възраст човек не трябва да се увлича.
— Човек изобщо не трябва да се увлича. За нещастие не винаги постъпваме както трябва, днес чувствувам много добре това.
— Да чуем полицая.
Полицаят разказа случая, както беше, но наблегна повече на начина, по който се бяха подиграли с личността му, с гласа, с движенията му, отколкото на удара, който беше получил.
През време на тези показания Виталис, вместо да слуша внимателно, оглеждаше цялата зала. Разбрах, че ме търси. Тогава се реших да се измъкна от убежището си и като се проврях между любопитните, стигнах първия ред.
Той ме забеляза и тъжното му лице светна. Почувствувах, че му е приятно да ме види, и очите ми неволно се наляха със сълзи.
— Това ли е всичко, което имате да кажете за свое оправдание? — попита най-после председателят.
— За себе си няма какво да добавя, но за детето, което обичам нежно и което ще остане само, за него прося снизхождението на съда и го моля да ни остави разделени колкото се може по-кратко време.
Мислех, че ще освободят господаря ми. Но не стана така.
Друг съдия говори няколко минути. После председателят обяви важно, че именуваният Виталис, обвинен в оскърбление и насилие над представител на полицията, се осъжда на два месеца затвор и сто франка глоба.
Два месеца затвор!
През сълзи видях как вратата, през която бе влязъл Виталис, се отвори. Той тръгна след един стражар и вратата пак се затвори.
Два месеца раздяла!
Къде да ида?
Единадесета глава
На кораб
Когато се прибрах в странноприемницата със свито сърце и зачервени очи, видях на дворната врата стопанина, който ме изгледа продължително.
Щях да отмина, за да отида при кучетата, но той ме спря.
— Е? — попита ме той. — Какво става с господаря ти?
— Осъдиха го.
— Колко?
— Два месеца затвор.
— И каква глоба?
— Сто франка.
— Два месеца, сто франка! — повтори той три-четири пъти.
Исках да продължа пътя си, но той пак ме спря.
— А какво мислиш да правиш през тия два месеца?
— Не зная, господине.
— Хм! Не знаеш! Надявам се, че имаш пари, за да живееш и да храниш животните си?
— Не, господине.
— Тогава разчиташ на мен, че ще ви държа тук?
— О, не, господине! На никого не разчитам.
Това беше самата истина — на никого не разчитах.
— Да, момчето ми, ти имаш право! — продължи стопанинът. — Господарят ти ми дължи вече много пари и не мога да те държа два месеца на вяра, без да зная дали накрая ще ми се заплати. Трябва да си вървите оттук.
— Да си вървя? Но къде да отида, господине?
— Това не е моя работа: не съм ти баща, не съм ти и господар. Защо да те държа?
За миг се вцепених. Какво да кажа? Човекът имаше право. Защо да ме държи при себе си? За него бях само пречка и товар.
— Хайде, момчето ми, вземи си кучетата и маймуната и да те няма. Разбира се, ще ми оставиш раницата на господаря си. Когато излезе от затвора, той ще дойде да си я потърси и тогава ще си уредим сметките.
Тези думи ми навяха една мисъл и реших, че съм намерил начин да остана в странноприемницата.
— Щом сте уверен, че тогава ще си уредите сметките, нека остана, докато той дойде. Ще прибавите моите разходи към сметката на господаря ми.
— Така ли мислиш, момчето ми? Твоят господар ще може да ми плати за няколко дни, но за два месеца е трудна работа.
— Ще ям толкова малко, колкото ми дадете.
— А животните ти? Не, трябва да си вървиш! Ще си намериш работа и ще си изкарваш хляба по селата.
— Но къде ще ме намери господарят, когато излезе от затвора? Той ще ме потърси тук, господине.
— Тогава ще се върнеш. А сега върви се поразходи два месеца в околностите, в градовете с минерални бани. В Баньер, в Котре, в Люз. Там се печелят пари.
— Ами ако господарят ми пише?
— Ще ти запазя писмото.
— Но като не му отговоря?
— Ех, дотягаш ми вече. Казах ти да си вървиш. Трябва да се махнеш оттук колкото се може по-бързо! Давам ти пет минути да се приготвиш. Ако те намеря тук, като се върна в двора, ще се разправяш с мене.
Разбрах много добре, че всякакво настояване беше излишно. Както казваше стопанинът, „трябваше да се махна оттук“. Влязох в конюшнята, отвързах кучетата и Добродушко, закопчах раницата, надянах през рамо ремъка на арфата и излязох от странноприемницата.
Стопанинът стоеше на вратата, за да ме следи.
Бързах да изляза от града, защото кучетата ми нямаха намордници. Какво щях да отговоря, ако ме срещнеше някой полицай? Че нямам пари да им купя намордници ли? Това беше самата истина, защото, като си преброих парите, в джоба ми оставаха само единадесет су, а те не бяха достатъчни за такава покупка. Нямаше ли да арестува и мене? Господарят ми в затвора, аз също — какво щеше да стане с кучетата и с Добродушко? Станал бях директор на трупа, глава на семейство, аз, детето без семейство, и съзнавах своята отговорност.