След като разреших по този начин въпроса с вечерята, оставаше да помисля за нощуването.
За щастие времето беше хубаво, денят топъл и да се спи на открито по това време не беше много опасно. Трябваше само да се настаним така, че да се скрием от вълците, ако имаше вълци в тоя край, и от нещо, което ми изглеждаше много по-опасно — от пъдарите, тъй като хората бяха още по-опасни за нас.
Оставаше ни само да вървим напред по белия път, докато намерим убежище.
Така и направихме.
Пътят се виеше напред, километрите се редяха един след друг и последните розови лъчи на залязващото слънце бяха вече угаснали на небето, а ние още не бяхме намерили убежище. Все трябваше да се намери някакъв изход.
Когато се реших да спрем, за да пренощуваме, се намирахме в гора, прорязана тук-таме от голи места, сред които се издигаха гранитни скали. Мястото беше много тъжно, много пусто, но нямахме по-добър избор и помислих, че сред тия гранитни скали ще намерим място да се скрием от нощния хлад. Казвам „да се скрием“, защото говоря за Добродушко и за себе си, тъй като не се безпокоях много за кучетата. Те можеха да спят навън, без да има опасност от настинка. Но към себе си трябваше да бъда внимателен, защото съзнавах своята отговорност. Какво би станало с трупата ми, ако се разболеех? А какво би станало с мене самия, ако се разболееше Добродушко и трябваше да се грижа за него?
Отбихме се от пътя и навлязохме сред камъни. Скоро видях грамадна гранитна скала, наклонена така, че образуваше нещо като пещера в основата си и стряха на върха. В тая пещера ветровете бяха струпали дебел пласт сухи борови иглички. Не можехме и да се надяваме на по-добро — постеля, за да се излегнем, и стряха над главата ни. Липсваше ни само парче хляб за вечеря, но не биваше да мислим за това. Нали и поговорката казва: „Сънят е храна“?
Преди да си легнем, обясних на Капи, че разчитам на него да ни пази и доброто куче, вместо да си легне с нас на боровите иглички, остана вън от нашето убежище на стража. Можех да бъда спокоен, знаех, че никой нямаше да се приближи, без да бъда предупреден.
Но макар че бях спокоен в това отношение, не заспах веднага щом се проснах на боровите иглички с Добродушко, завит до мене с дрехата ми, и Зербино и Долче, сврели се в кръг в краката ми. Неспокойствието ми беше по-голямо от умората.
Денят, първият ден от нашето пътуване, беше лош. Какъв ли щеше да бъде утрешният ден? Гладен бях, жаден бях, а имах три су. Напразно ги обръщах несъзнателно в джоба си, не се увеличаваха: едно, две, три, все толкова си оставаха.
Как да изхраня трупата си, как да изхраня себе си, ако не мога утре или следващите дни да давам представления? Намордници, разрешение да пея — отде да ги взема? Трябваше ли да умрем всички от глад, някъде в някоя гора, под някой храст?
И както обмислях тия тъжни въпроси, гледах звездите, които блестяха над мене в мрачното небе. Не полъхваше никакъв ветрец. Пълна тишина — не шумваха листата, не се обаждаше птица, не трополеше каруца по пътя. Додето стигаше погледът ми в синкавата глъбина — пустота. Колко бяхме самотни и изоставени!
Усетих, че очите ми се наливат със сълзи, после изведнъж заплаках: бедната мама Барберен, бедният Виталис!
Лежах по корем и плачех неудържимо в двете си шепи, когато усетих топъл лъх по косите си. Обърнах се веднага и голям и топъл език ме лизна нежно по лицето. Капи! Чул ме, че плача, и дошъл да ме утеши, както беше идвал вече да ме подкрепи през първата нощ на нашето пътуване.
Прегърнах го с две ръце през шията и го целунах по влажната муцуна. Тогава той изскимтя леко два-три пъти и ми се стори, че плачеше заедно с мене.
Когато се събудих, беше съвсем светло и Капи, седнал пред мене, ме гледаше. Птички пееха в шумака. Далече, много далече, биеше камбана. Слънцето се беше издигнало вече високо на небето и галеше с топлите си живителни лъчи както тялото, така и сърцето.
Бързо се натъкмихме и тръгнахме натам, отдето долиташе камбанният звън. Там имаше село, там имаше навярно хлебар. Когато си легнеш, без да обядваш и вечеряш, гладът се обажда рано-рано.
Бях решил — ще похарча трите су, пък после ще видим.
Като стигнахме в селото, нямаше защо да питам къде е хлебарницата. Нашият нос ни заведе право там.
Моето обоняние беше почти така остро като на кучетата и отдалече почувствувах приятната миризма на хляб.
От хляб за три су — хлябът струваше по пет су ливрата — ни се падна само по едно много малко парченце и закуската ни бързо свърши.
Време беше да видим, или по-скоро да измислим, как да спечелим нещо през деня. Затова тръгнах да обикалям селото, като търсех най-удобно място за представление и се вглеждах в лицата на хората, за да отгатна дали щяха да ни бъдат приятели, или врагове.