— Правех палачинки.
— Виждам много добре. Но няма да нахраниш с палачинки човек, който е изминал пеш десет левги път.
— Нямам нищо. Не те очаквахме.
— Как нищо? Нищо за вечеря?
Той се огледа наоколо.
— Ето масло.
Той дигна очи към тавана, към мястото, дето окачвахме някога сланината, но куката отдавна беше празна и сега на гредата висяха само няколко връзки чесън и лук.
— Ето лук — каза той, като свали една връзка с тоягата си. — Четири-пет глави лук, бучка масло и ще имаме хубава чорба. Махни палачинката и ни опържи лук в тигана.
Да махне палачинката от тигана! Мама Барберен нищо не възрази. Напротив, побърза да изпълни желанието на мъжа си, а той седна на пейката в къта край огнището.
Не посмях да напусна мястото, където ме прикова тоягата, и опрян на масата, го гледах.
Той беше мъж на около петдесет години, с грубо лице и суров вид; главата му беше наведена надясно от раната, която бе получил, и този недъг го правеше още по-страшен.
Мама Барберен сложи пак тигана на огъня.
— С толкова малко масло ли ще ни правиш чорба? — попита той.
Тогава сам взе паницата, дето беше маслото, и изсипа цялата буца в тигана.
Нямаше вече масло, значи нямаше да има и палачинки.
Всеки друг път това нещастие навярно би ме засегнало дълбоко, но аз не мислех вече за палачинките, нито за бухтите и единствената мисъл, която се бе загнездила в ума ми, беше, че този човек, така груб наглед, е мой баща.
„Баща ми, баща ми!“ — ето думите, които си повтарях неволно.
Никога не се бях опитвал да си обясня по-точно какво всъщност е бащата и някак несъзнателно мислех, че е майка с дебел глас. Но като гледах този, който дойде изневиделица, изпитвах болезнен страх.
Поисках да го целуна, а той ме отблъсна с тоягата си. Защо? Мама Барберен никога не ме отблъскваше, когато отивах да я целуна; напротив, целуваше ме и ме притискаше към себе си.
— Вместо да стоиш като пън — ми каза той, — сложи чиниите на масата.
Побързах да се подчиня. Чорбата беше готова. Мама Барберен я сипа в чиниите.
Тогава той стана от пейката до огнището, седна край масата и почна да яде, като само от време на време се спираше, за да ме погледне.
Бях толкова смутен, така неспокоен, че не можех да ям, и също го поглеждах, но крадешком, като свеждах очи, щом срещнех неговите.
— Винаги ли яде толкова малко? — попита той изведнъж, като ме посочи с лъжицата си.
— А, не! Добре се храни.
— Толкова по-зле! Поне да не ядеше!
Разбира се, на мене не ми се говореше, пък и на мама Барберен никак не й беше до разговори. Тя шеташе насам-натам около масата и внимателно прислужваше на мъжа си.
— Значи не си гладен, а? — каза ми той.
— Не.
— Тогава върви си лягай и гледай да заспиш веднага, иначе ще се разсърдя.
Мама Барберен ми хвърли поглед, който означаваше да се подчиня, без да възразявам. Но тази препоръка беше излишна, тъй като и през ум не ми минаваше да се противя.
Както бива в много селски къщи, нашата кухня ни служеше и за спалня. Край огнището се намираше всичко необходимо за яденето: масата, нощвите, шкафът, а на другия край — покъщнината за спане; в единия кът — леглото на мама Барберен, а насреща — моето, в нещо като долап със завеса от червено платно.
Побързах да се съблека и да си легна, но сън не ми идваше.
Не се спи по заповед. Човек спи, защото му се спи, и то когато е спокоен.
А на мене не ми се спеше и не бях спокоен.
Напротив, страшно се измъчвах и при това бях много нещастен. Нали този човек беше мой баща! Защо тогава се отнасяше така грубо с мен?
Прилепил се о стената, аз се мъчех да прогоня тези мисли и да заспя, както ми беше заповядал. Но не можех. Сънят не идваше — никога не се бях чувствувал по-разсънен.
След известно време, не мога да кажа колко, чух, че някой се приближава към леглото ми.
По бавната, провлечена и тежка походка веднага познах, че не е мама Барберен.
Горещ дъх лъхна косите ми.
— Спиш ли? — попита сподавен глас.
Не посмях да отговоря, тъй като страшните думи „ще се разсърдя“ звучаха още в ушите ми.
— Спи — каза мама Барберен. — Легне ли, веднага заспива, така е свикнал. Можеш спокойно да говориш, няма да те чуе.
Разбира се, трябваше да отговаря, че не спя, но не посмях — заповядано ми беше да спя, аз не спях, значи бях виновен.
— Какво стана с делото ти? — запита мама Барберен.
— Изгубих го! Съдиите решиха, че по своя вина съм се намирал под скелите и че предприемачът не ми дължи нищо.
И той удари с юмрук по масата и почна да ругае, без да каже нито една свястна дума.
— Изгубих делото — продължи той след малко. — Отидоха парите, сакат съм, чака ни беднотия. Това е! И на всичко отгоре, като се прибрах, намирам и дете. Ще ми обясниш ли, защо не направи, както ти бях казал да направиш?