Тогава госпожа Милиган поръчала в Бордо кораба, на който се намирах.
И през ум не й минало да затвори сина си в някоя къща — там би умрял от скука и от липса на въздух. Щом Артур не можел вече да ходи, къщата, в която живее, трябвало да се движи вместо него.
Превърнали кораба в плаващ дом със стая, кухня, салон и веранда. В салона или под верандата, според времето, Артур лежеше от сутрин до вечер край майка си и гледките се нижеха пред него — стига само да си отвореше очите.
Заминали от Бордо преди месец и след като плавали нагоре по Гарона, навлезли в южния канал. По този канал трябваше да стигнат езерата и каналите край Средиземно море, после да заплават нагоре по Рона, после по Сона, да преминат от нея в Лоара до Бриар, да тръгнат по канала със същото име, да стигнат Сена и да следват течението на тази река до Руан, където щяха да се прехвърлят на голям параход и да се приберат в Англия.
Първия ден се запознах само със стаята, дето трябваше да живея в кораба, който се наричаше „Лебед“. Макар че тая стая беше съвсем малка — два метра дълга и около метър широка, — тя беше най-прелестната, най-чудната каюта, за която можеше да мечтае детското въображение.
Наредбата й се състоеше от един-единствен шкаф, но този шкаф приличаше на вълшебната стъкленица на физиците, толкова много неща съдържаше. Вместо да бъде закована, горната му дъска беше подвижна и подигнеш ли я, под нея се намираше цяло легло с дюшек, възглавница и завивка. Разбира се, това легло не беше много широко, но беше достатъчно голямо, за да си легне човек удобно. Под леглото имаше чекмедже, пълно с всички необходими тоалетни принадлежности. А под това чекмедже имаше друго, разделено на няколко преградки, където можеха да се подредят дрехите с бельото. Нямаше маси, нямаше и столове, поне такива, каквито се срещат обикновено, но в стената на шкафа, дето се слага главата при спане, имаше дъсчица, която, като се спуснеше, образуваше маса, а откъм краката друга, която образуваше стол.
Малко прозорче, пробито в борда, което можеше да се затваря с кръгло стъкло, служеше за осветяване и проветряване на каютата.
Никога не бях виждал така хубава, толкова чиста каюта. Цялата беше облицована с полирай бор, на пода бе постлана мушама на черни и бели квадрати.
Но тя беше не само радост за очите.
Когато се съблякох и се прострях в леглото, изпитах някакво приятно, непознато чувство. За пръв път чаршафите галеха кожата ми, а не я жулеха. У мама Барберен спях на груби и остри конопени чаршафи. С Виталис спяхме много често направо на сламата или сеното, а когато в някои странноприемници ни даваха чаршафи, почти винаги предпочитахме хубава слама. Колко тънки бяха чаршафите, в които се завивах! Колко меки бяха и колко хубаво миришеха! А дюшекът, колко по-пухкав беше той от боровите иглички, на които спах снощи! Нощната тишина вече не ме плашеше, мракът не беше вече изпълнен с видения и звездите, които виждах през прозорчето, ми шепнеха само ободрителни и насърчителни думи.
Но колкото и удобно да спах в това хубаво легло, събудих се още призори, защото бързах да разбера как са прекарали нощта моите артисти.
Намерих ги всичките на мястото, дето ги бях настанил вечерта — спяха си, сякаш живееха на тоя кораб от месеци. Щом се приближих, кучетата се събудиха и радостни дойдоха при мене, за да си получат сутрешната милувка. Само Добродушко, макар че ме погледна с полуотворено око, не мръдна, а захърка като заклан.
Нямаше нужда да мисля много, за да разбера какво означаваше това: господин Добродушко извънредно лесно се обиждаше и се сърдеше за нищо и никакво, а разсърдеше ли се веднъж, дълго се цупеше. Сега той беше обиден, че не съм го взел при себе си в каютата и изразяваше недоволството си, като се преструваше, че спи.
Не можах да му обясня причините, които ме бяха принудили за мое голямо съжаление да го оставя на палубата и понеже чувствувах, че поне привидно съм виновен към него, прегърнах го, за да му изкажа своите съжаления с няколко милувки.
Отначало той продължи да се цупи, но скоро с променливото си настроение се сети за друго и с движения ми даде да разбера, че ако се разходя с него на брега, може би ще ми прости.
Морякът, когото видях снощи на кормилото, беше вече станал и чистеше палубата. Той се съгласи да спусне дъската на брега и аз слязох с трупата си на поляната.
В игри с кучетата и с Добродушко, в тичане, в прескачане на трапове и катерене по дърветата времето мина бързо. Когато се върнахме, конете бяха вече впрегнати в кораба и вързани за една топола на пътя край канала: очакваха само едно пляскане на камшика, за да тръгнат.