Очите му, които блуждаеха насам-натам, срещнаха моите.
Махнах му с ръка, да му напомня да продължи урока си.
Той ми се усмихна кротко, сякаш за да ми благодари за напомнянето, и отново заби очи в книгата.
Но скоро пак ги дигна и погледът му заснова от единия към другия бряг на канала.
Понеже не поглеждаше към мен, аз станах и като привлякох по този начин вниманието му, посочих книгата. Той я взе засрамен.
За нещастие след две минути едно синьо рибарче, бързо като стрела, прекоси канала при носа на кораба, като оставяше след себе си сипя следа.
Артур дигна глава, за да го проследи.
После, когато птицата изчезна, той ме погледна.
Тогава ме заговори:
— Не мога — каза той, — а много искам.
Приближих се.
— Но тая басня не е много мъчна — казах аз.
— О, напротив, много е мъчна!
— Стори ми се много лесна и докато слушах майка ви да я чете, мисля, че я запомних.
Той се усмихна недоверчиво.
— Искате ли да ви я кажа?
— Защо, като е невъзможно?
— Но не е невъзможно. Искате ли да опитам? Вземете книгата.
Той взе книгата и аз започнах да разказвам. Поправи ме само на три или четири места.
— Как, вие я знаете! — извика той.
— Не много добре, но сега мисля, че бих я казал без грешка.
— Как успяхте да я научите?
— Слушах майка ви, като я четеше, но я слушах внимателно, без да гледам какво става около мен.
Той се изчерви и извърна очи. След малко, като му мина срамът, каза:
— Разбирам как сте слушали и ще се постарая да слушам като вас. Но как успяхте да запомните всичките тия думи, които се объркват в паметта ми?
Как бях успял? Не ми беше много ясно, защото не бях мислил върху това. Но се постарах да отговоря на въпроса му, като сам си обяснявах случая.
— За какво се говори в тая басня? — започнах аз. — За едно овне. Почвам да мисля за овцете. После мисля какво правят. „Овцете бяха на безопасно място в своята кошара.“ Виждам овцете как спят, налягали в своята кошара, понеже са в безопасност, и като ги видя, не ги забравям вече.
— Добре — съгласи се той, — виждам ги и аз. „Овцете бяха на безопасно място в своята кошара“. Виждам и бели, и черни, виждам овце и агнета. Виждам дори кошарата. Тя е оградена с плет.
— Тогава няма да я забравите вече, нали?
— О, не!
— Кой пази обикновено овцете?
— Кучетата.
— Какво правят кучетата, когато няма защо да пазят овцете, тъй като са на безопасно място?
— Няма какво да правят.
— Тогава могат да спят. И ние казваме: „Кучетата спяха“.
— Така е много лесно.
— Много лесно, нали? Сега да помислим за друго нещо. Освен кучетата кой друг пази овцете?
— Овчарят.
— Щом овцете са в безопасност, овчарят няма никаква работа. Как може да прекара времето си?
— Като свири на кавал.
— Виждате ли го?
— Да.
— Къде е той?
— Под сянката на един голям бряст.
— Сам ли е?
— Не. С други овчари съседи.
— Тогава, щом виждате овцете, кошарата, кучетата и овчаря, не можете ли да кажете без грешка началото на баснята?
— Мисля, че мога.
— Я да видим.
Като ме слушаше да му говоря така и да му обяснявам как може да се научи лесно един урок, който в началото изглежда труден, Артур ме гледаше плахо и развълнувано, сякаш не беше убеден, че му казвам истината. Но след кратко колебание се реши:
— „Овцете бяха на безопасно място в своята кошара, кучетата спяха, а овчарят, под сянката на един голям бряст, свиреше на кавал с други овчари съседи.“
И плесна с ръце.
— Но аз зная — извика той, — не направих нито една грешка.
— Искате ли да научите по същия начин цялата басня?
— Да, с вас съм сигурен, че ще я науча. Колко доволна ще бъде мама!
И той залегна да научи останалата част от баснята, както бе научил първото изречение.
След по-малко от четвърт час той я знаеше отлично и я повтаряше без грешка, когато майка му се появи неочаквани зад нас.
Най-напред тя се разсърди, като ни видя заедно, защото помисли, че сме се събрали само за да играем, но Артур не я остави да продума нито дума.
— Зная баснята — извика той. — Реми ми помогна да я науча.
Госпожа Милиган ме гледаше крайно изненадана и навярно щеш да ми зададе някакъв въпрос, когато Артур започна, без тя да го пита, да казва „Вълк и овне“. Той направи това радостен и тържествуващ, без да се запъва и без грешка.
През това време аз гледах госпожа Милиган. Видях как на хубавото й лице засия усмивка, после ми се стори, че очите й се насълзиха. Но понеже в тоя миг се наведе над сина си и го целуна нежно, като го прегърна с двете си ръце, не зная дали плачеше.
— Думите — каза Артур — са глупост, те не означават нищо, а нещата се виждат и Реми ми помогна да видя овчаря с кавала. Дигнех ли очи, докато учех, не мислех вече за нищо наоколо, виждах кавала на овчаря и чувах песента, която свиреше. Искате ли да ви изпея песента, мамо?