Когато вечерите бяха хубави, аз също имах дейно участие. Тогава вземах арфата, слизах на брега, заставах на известно разстояние зад някое дърво, което ме скриваше в сянката си, и там пеех всичките песни и свирех всички мелодии, които знаех. За Артур беше голямо удоволствие да слуша музика в тихата нощ, без да вижда кой свири. Често ми викаше: „Още!“, и аз повтарях мелодията, която бях изсвирил.
За дете като мене, което познаваше само колибата на мама Барберен и скитничеството по широките пътища със синьор Виталис, това беше един тих и щастлив живот.
Каква разлика между картофите със сол на бедната жена, която ме бе отгледала, и вкусните торти с плодове, сладката, кремовете и сладкишите на госпожа Милиган.
Каква разлика между дългото ходене пеш след господаря в кал и дъжд, под жарко слънце и тази разходка на кораб!
Но за да бъда справедлив към себе си, трябва да кажа, че бях още по-чувствителен към душевното щастие, което намерих в тоя нов живот, отколкото към материалните облаги, които той ми даваше.
Да, хубави бяха сладкишите на госпожа Милиган! Да, приятно беше да не понасяш вече глад, пек и студ! Но колко по-хубави и по-приятни от всичко това бяха за душата ми новите чувства, които я изпълваха!
Два пъти видях да се късат или да се развързват нишките, които ме свързваха с тези, които обичах: първия път — когато бях изтръгнат от мама Барберен, втория — когато ме разделиха с Виталис. И тъй, два пъти останах сам в света, без опора, без подкрепа, без други приятели освен животните ми.
И ето, останал съвсем сам и сред лишения, срещнах хора, които се отнесоха с участие към мене и които обикнах: една жена, хубава, приятна, любезна и нежна жена, и едно дете на моята възраст, което се отнасяше към мене като към брат.
Каква радост, какво щастие за сърце като моето, което имаше толкова голяма нужда от обич!
Колко пъти, като гледах Артур легнал на дъската, блед и тъжен, завиждах на щастието му, аз, пълният със здраве и сили!
Завиждах не на богатствата около него, не на книгите и скъпите му играчки, не на кораба, а на любовта, с която го окръжаваше майка му.
Колко ли щастлив беше той, че го обичаха така и го целуваха по десет-двадесет пъти на ден и че самият той можеше да целува от все сърце тая хубава жена, майка си, до чиято ръка аз едва смеех да се докосна, когато ми я подаваше!
И тогава си казвах тъжно, че никога не ще имам майка, която да ме целуне и аз да я целуна. Може би някой ден пак щях да видя мама Барберен и това щеше да бъде истинска радост за мене, но нямаше вече да мога да й кажа както някога: „Мамо“, защото не ми беше майна.
Сам, щях да бъда вечно сам.
И тая мисъл ме караше да ценя още повече радостта, която изпитвах, като чувствувах, че госпожа Милиган и Артур се отнасят нежно към мене.
Не биваше да бъда много придирчив към своя дял щастие на тоя свят и понеже никога нямаше да имам ни майка, ни брат, ни семейство, трябваше да бъда щастлив, че имам приятели.
Трябваше да бъда и бях напълно щастлив.
Но колкото и приятен да ми беше тоя нов живот, скоро трябваше да се разделя с него и да се върна към предишния си живот.
Тринадесета глава
Намерено дете
Времето мина бързо през това пътуване и наближаваше денят, когато господарят ми щеше да излезе от затвора. Това едновременно ме радваше и ме смущаваше.
Колкото се отдалечавахме от Тулуза, тази мисъл все повече и повече ме измъчваше.
Чудесно беше да се пътува така на кораб, без труд и грижи. Но трябваше да се върна и да извървя пеш пътя, който изминахме по вода.
Това нямаше да бъде така чудесно — нямаше да има вече удобно легло, каймак, сладкиши, нямаше да има приятни вечери около масата.
И друго, което ме засягаше още по-дълбоко — трябваше да се разделя с Артур и госпожа Милиган, трябваше да се лиша от тяхната обич, да ги загубя, както загубих вече мама Барберен. Нима трябваше да обичам и да ме обичат само за да бъда грубо разделен от тези, край които бих искал да прекарам живота си! Нищо ли не би могло да ни събере?
Мога да кажа, че тая грижа беше единственият облак в тия светли дни.
Най-после един ден реших да я споделя с госпожа Милиган и да я попитам колко време смята, че ще ми бъде необходимо, за да се върна в Тулуза, тъй като исках да бъда пред вратата на затвора точно когато господарят ми излиза оттам.