Като чу да се говори за заминаване, Артур се развика:
— Не искам Реми да замине!
Отговорих, че не разполагам със себе си, че принадлежа на господаря си, който ме е наел от моите родителя, и че трябва да поема отново службата си при него в деня, когато му потрябвам.
Говорих за родителите си, без да спомена, че те не са ми родни баща и майка, защото в такъв случай трябваше да призная, че съм намерено дете.
— Мамо, трябва да задържим Реми — продължи Артур, който, като изключим ученето, беше господар на майка си и правеше с нея каквото си искаше.
— И аз ще бъда много щастлива, ако Реми остане — отвърна госпожа Милиган. — Вие го обикнахте и аз се привързах към него. Но за да го задържим при нас, са необходими две условия, които не зависят нито от мене, нито от вас. Първото е Реми да има желание да остане при нас…
— О, Реми има желание! — прекъсна я Артур. — Реми, нали не искате да се върнете в Тулуза?
— Второто условие е — продължи госпожа Милиган, без да дочака отговора ми — господарят му да се съгласи да се откаже от правата си над него.
— Да чуем Реми, Реми — прекъсна я пак Артур, като продължаваше да държи на своето.
Разбира се, Виталис беше добър господар за мене и аз му бях благодарен както за грижите, така и за уроците. Но не можеше да става никакво сравнение между живота, който водех при него, и живота, който ми предлагаше госпожа Милиган. Освен това — и аз си го признавах не без известно угризение — не можеше да става никакво сравнение между чувствата, които изпитвах към Виталис, и тези, които ми вдъхваха госпожа Милиган и Артур. Помислех ли за това, казвах си, че не е хубаво от моя страна да предпочитам пред господаря си тия чужденци, които познавах от толкова кратко време. Но тъй беше — обичах нежно госпожа Милиган и Артур.
— Преди да отговори — продължи госпожа Милиган, — Реми трябва да размисли, тъй като аз не му предлагам само удоволствия и разходки, а и работа. Трябва да учи, да се труди, да стои наведен над книгите и да се занимава заедно с Артур. Трябва да сравни тоя живот с волния живот по пътищата.
— Няма какво да сравнявам — заявих аз — и ви уверявам, госпожо, че чувствувам колко ценно е вашето предложение.
— Виждате ли, мамо — викна Артур. — Реми е съгласен.
И започна да ръкопляска. Явно беше, че го избавих от безпокойство, защото, когато майка му спомена за работа и книги, по лицето му се изписа страх. Нямаше ли да откажа? И тоя страх за него, който се ужасяваше от книгите, навярно е бил много голям. Аз за щастие не изпитвах такъв страх и книгите, вместо да ме плашат, ме привличаха. Наистина от много кратко време ми дадоха книги в ръцете и тези, които бях прегледал, ми доставиха повече удоволствие, а не мъка. Тъй че предложението на госпожа Милиган ме правеше много щастлив и аз бях напълно искрен, като й благодарих за нейното великодушие. Ако Виталис се съгласеше, не бих напуснал „Лебед“, не бих се отказал от тоя приятен живот, не бих се разделил с Артур и майка му.
— Сега трябва да получим съгласието на неговия господар — продължи госпожа Милиган. — Ще му пиша да дойде при нас в Сет, тъй като ние не можем да се върнем в Тулуза. Ще му пратя пари за път и като му обясня причините, които не ни позволяват да пътуваме с влака, надявам се, че ще приеме моята покана. Ако се съгласи с предложението ми, ще остане само да се споразумея с родителите на Реми, защото трябва да се допитам и до тях.
Досега целият разговор се развиваше напълно благоприятно за мене, сякаш някаква добра фея ме беше докоснала с вълшебната си пръчица. Но последните думи ме възвърнаха грубо от съня, в който се носех, към тъжната действителност.
Да се допита до родителите ми!
Но те положително щяха да кажат това, което исках да скрия. Истината щеше да блесне.
Намерено дете!
Тогава Артур, а може би и госпожа Милиган нямаше да ме искат.
Стоях като гръмнат.
Госпожа Милиган ме погледна изненадана и се опита да ме изтръгне от мълчанието ми, но аз не посмях да отговоря на въпросите й. Тогава тя предположи навярно, че ме смущава мисълта за близкото пристигане на моя господар, и не настоя.
За щастие това стана вечерта, малко преди да си легнем. Скоро успях да избягам от любопитните погледи на Артур, като се затворих в каютата със своите мисли и с опасенията си.
Това беше първата тежка нощ, която прекарах на борда на „Лебед“. Но тя беше страшно тежка нощ, дълга и неспокойна.
Какво да правя? Какво да кажа?
Нищо не можех да измисля.
И след като премислих сто пъти едни и същи мисли, след като вземах най-противоречиви решения, най-после се спрях на най-удобното, но и на най-недостойното — нищо да не правя и нищо да не казвам. Да става каквото ще — щях да се примиря с всичко, щом не можех да си помогна.