Може би Виталис нямаше да се откаже от мене. В сломеното си сърце аз желаех тази възможност и се боях от нея. В такъв случай щях да тръгна с него и нямаше защо да казвам истината.
А толкова голям беше ужасът ми от тая истина, която смятах така страшна, че най-горещо започнах да желая Виталис да не приеме предложението на госпожа Милиган и двамата да не могат да се споразумеят по моя въпрос.
Разбира се, трябваше да напусна Артур и майка му и да не ги видя никога вече може би. Но поне нямаше да останат с лош спомен за мен.
Три дни след като писа на господаря ми, госпожа Милиган получи отговор. В няколко реда Виталис съобщаваше, че има честта да приеме поканата на госпожа Милиган и че ще пристигне в Сет идущата събота с влака в два часа.
Поисках разрешение от госпожа Милиган и заедно с кучетата и Добродушко отидохме на гарата и зачакахме пристигането на Виталис.
Кучетата бяха неспокойни, сякаш предчувствуваха нещо. Добродушко беше равнодушен, а аз страшно развълнуван. Колко противоречиви чувства говореха в моята неопитна душа! Стоях в един ъгъл на двора на гарата, държах трите кучета вързани, а Добродушко под дрехата си и чаках, без да виждам какво става наоколо.
Кучетата ми известиха, че влакът е пристигнал и че са подушили господаря. Изведнъж почувствувах, че ме повлякоха и понеже това стана ненадейно, кучетата ми избягаха. Те тичаха и лаеха радостно и почти веднага ги видях да скачат около Виталис, който се бе появил в обикновените си дрехи. По-бърз, макар и не тъй гъвкав като другарите си, Капи беше скочил в ръцете на своя господар, докато Зербино и Долче се катереха по краката му.
Пристъпих и аз — Виталис пусна Капи на земята и ме притисна към себе си. За пръв път ме целуна, като повтори няколко пъти:
— Buon di, povero caro!7
Моят господар никога не беше груб към мене, но и никога не ме е галил и не бях свикнал на такива изблици на нежност. Това ме трогна и се просълзих, защото бях в състояние, при което сърцето се свива и бързо се отпуска.
Погледнах го и намерих, че много се е състарил в затвора. Беше се прегърбил и побледнял, устните му — станали безцветни.
— Е, намираш, че съм се променил, нали, момчето ми? — каза той. — Затворът е лошо жилище, а скуката — лоша болест. Но сега всичко ще се оправи.
После промени разговора.
— А как се запозна с тая жена, която ми писа? — попита ме той.
Тогава му разказах как срещнах „Лебед“ и как от тоя ден живея при госпожа Милиган и сина й, какво сме видели, какво сме правили.
Разказът ми беше много дълъг, понеже се боях да стигна до края му и да засегна въпроса, който ме ужасяваше, тъй като сега вече никога не бих могъл да кажа на господаря си, че бях желал да се споразумее с госпожа Милиган и с Артур, за да остана при тях.
Но не стана нужда да му направя това признание, защото, преди да завърша разказа си, стигнахме в хотела, където беше отседнала госпожа Милиган. А и Виталис не ми каза нищо за писмото на госпожа Милиган и не ми спомена за предложенията, които тя навярно му беше отправила в това писмо.
— Тази жена ме чака, нали? — попита той, когато влязохме в хотела.
— Да, ще ви заведа при нея.
— Няма нужда, кажи ми номера на стаята и ме чакай тук с кучетата и Добродушко.
Когато господарят ми кажеше нещо, не бях свикнал да му възразявам или да споря с него. Все пак се опитах да го помоля да отидем заедно при госпожа Милиган, което ми се струваше и естествено, и справедливо. Но с едно движение той ме накара да млъкна — аз го послушах и останах с кучетата на една пейка пред вратата на хотела. И те искаха да го последват, но и те се подчиниха на заповедта му да не влизат, както се подчиних и аз. Виталис умееше да заповядва.
Защо не искаше да присъствувам на разговора му с госпожа Милиган? Това се питах и разглеждах тоя въпрос от всички страни. Не бях успял още да си отговоря, когато го видях, че се връща.
— Иди да се сбогуваш с госпожата — ми каза той. — Ще те чакам тук. Тръгваме след десет минути.
Загубил бях надежда, но все пак това решение ме потресе.
— Е! — обади се той след няколко минути. — Не разбра ли? Какво стоиш като пън? Побързай!
Той нямаше навик да ми говори грубо и откакто бях при него, никога не ми беше говорил така.
Станах, за да се подчиня — несъзнателно, без да разбирам.
Но след като направих няколко крачки, за да се кача при госпожа Милиган, попитах:
— Значи казахте им…
— Казах, че си ми нужен и че и аз самият съм ти нужен, тъй че нямам намерение да се откажа от правата, които имам над тебе. Върви и бързай да се върнеш.