Тия думи ме поуспокоиха, защото бях напълно овладян от упоритата мисъл, че съм намерено дете, и си въобразих, че щом трябва да заминем след десет минути, господарят ми е казал всичко, което знаеше за моя произход.
Когато влязох в стаята на госпожа Милиган, сварих Артур да плаче, а майка му, наведена над него, го утешаваше.
— Нали няма да заминете, Реми? — извика Артур.
Госпожа Милиган отговори вместо мене, като му обясни, че трябва да се подчиня.
— Помолих вашия господар да ви остави при нас — ми каза тя с глас, който ме накара да се просълзя, — но той не се съгласи и с нищо не успях да го убедя.
— Той е лош човек! — извика Артур.
— Не, не е лош човек — продължи госпожа Милиган. — Вие сте му нужен, а ми се струва освен това, че той искрено ви обича. После, той говори като честен и благороден човек. Ето как ми обясни той своя отказ: „Обичам това дете и то ме обича. Суровият живот, който ще води при мене, ще му бъде по-полезен от прикритото положение на слуга, в което ще живее при вас, без да искате. Наистина вие ще му дадете образование и възпитание. Ще развиете ума му наистина, но не и характера му. Той не може да бъде ваш син, ще бъде мой. Това е по-добре, отколкото да бъде играчка на болното ви дете, колкото мило и приятно да изглежда това дете. Аз също ще го уча.“
— Но нали той не е баща на Реми! — обади се Артур.
— Не му е баща наистина, но му е господар и Реми е негов, щом като родителите му са го дали под наем на Виталис. Сега Реми трябва да му се подчинява.
— Не искам Реми да замине.
— Но той трябва да тръгне с господаря си. Надявам се, че няма да бъде за дълго. Ще пиша на родителите му и ще се разбера с тях.
— О, не! — извиках аз.
— Но защо?
— О, не! Моля ви се!
— Но няма друг начин, мое дете.
— Моля ви се, недейте!
Ако госпожа Милиган не беше заговорила за родителите ми, навярно щях да се сбогувам много по-дълго време, а не десет минути, както ми беше разрешил господарят.
— Те са в Шаванон, нали? — продължи госпожа Милиган.
Без да й отговоря, отидох при Артур, прегърнах го и го целунах няколко пъти, като вложих в тия целувки цялата си обич, която изпитвах към него. После се изтръгнах от прегръдките му, приближих се до госпожа Милиган, паднах на колене пред нея и целунах ръката й.
— Бедно дете! — прошепна тя, като се наведе над мене.
И ме целуна по челото.
Тогава станах бързо и се втурнах към вратата.
— Артур, винаги ще ви обичам! — казах аз със задавен от ридания глас. — А вас, госпожо, никога няма да ви забравя!
— Реми! Реми! — извика Артур.
Но не чух нищо повече. Излязох и затворих вратата след себе си.
След една минута бях при господаря си.
— Да вървим! — каза той.
И напуснахме Сет по пътя за Фронтинян.
Така се разделих с първия си приятел и отново се впуснах в приключения, които нямаше да преживея, ако преувеличаването на последиците от един отвратителен предразсъдък не ме бяха накарали да изпадна в глупав страх.
Четиринадесета глава
Сняг и вълци
Пак трябваше да вървя след своя господар и с ожулено рамо от опънатия ремък на арфата да се тътря по широките пътища по дъжд и пек, по прах и кал.
Пак трябваше да представям глупак по площадите и да се смея и плача, за да забавлявам почитаема та публика.
Промяната беше тежка, защото лесно се свиква с богатството и щастието.
Чувствувах огорчения, неприятности и умора, които не познавах, преди да бях живял два месеца приятния живот на щастливците на тоя свят.
При госпожа Милиган често си мислех за Виталис. При Виталис споменът ме носеше към госпожа Милиган.
Неведнъж през дългите пътувания оставах назад, за да си мисля на воля за Артур, за майка му, за „Лебед“ и мислено се връщах и живеех в миналото.
Ах, къде беше онова хубаво време! И когато вечер, легнал в някоя мръсна селска странноприемница, мислех за своята каюта в „Лебед“, колко груби ми се струваха чаршафите на моето легло!
Значи нямаше да си играя вече с Артур, нямаше да чувам вече милващия глас на госпожа Милиган!
За щастие в моята много остра и непрестанна болка имах една утеха. Господарят ми беше много помил, дори много по-нежен — ако думата нежен подхождаше за Виталис — от всеки друг път!
В това отношение беше настъпила голяма промяна в характера му или поне в държанието му към мене и това ми даваше сили и не ми позволяваше да заплача, когато при спомена за Артур ми се свиваше, сърцето! Чувствувах, че не съм сам на тоя свят и че господарят ми е нещо повече и по-добро от господар.