След като напуснахме Дижон и минахме хълмовете на Златния бряг, настъпи влажен студ, който ни вледеняваше до кости, и Добродушко стана по-тъжен и по-умърлушен от мене.
Целта на моя господар беше да стигнем в Париж колкото е възможно по-бързо, защото само в Париж имахме възможност да дадем няколко представления през зимата. Но било защото средствата не му позволяваха да вземем влак или по други причини, трябваше да изминем пеш пътя от Дижон до Париж.
Когато времето позволяваше, давахме по някое кратко представление в градовете и селата, през които минавахме, и като съберяхме малко пари, тръгвахме пак на път.
До Шатийон бяхме горе-долу добре, при все че непрестанно понасяхме влага и студ. Но като напуснахме тоя град, дъждът спря и задуха северен вятър.
В началото не се оплаквахме, макар че никак не е приятно северният вятър да те брули право в лицето. В краен случай по-добре тоя вятър, колкото и остър да беше той, отколкото влагата, в която гниехме от няколко седмици.
За нещастие вятърът не остана сух. Небето се покри с грамадни черни облаци, слънцето се скри съвсем и по всичко личеше, че скоро ще вали сняг.
Успяхме да се доберем до едно голямо село, без да ни изненада снегът. Но намерението на моя господар беше да стигнем в Троа колкото се може по-бързо, защото Троа е голям град, в който можехме да дадем няколко представления, ако времето ни принудеше да останем там.
— Лягай бърже — ми каза той, когато се настанихме в една странноприемница. — Ще тръгнем утре рано сутринта, защото се боя да не ни изненада снегът.
Но самият той не си легна толкова рано, а остана в къта край огнището в кухнята, за да стопли Добродушко, който беше премръзнал през деня и не преставаше да скимти, макар че се бяхме погрижили да го завием с одеяла.
На другата сутрин станах рано, както ми бе поръчано. Беше още тъмно, небето беше черно и схлупено, без нито една звезда. Сякаш някакъв грамаден тъмен похлупак беше надвиснал над земята и щеше да я смаже. Когато се отвореше вратата, остър вятър нахлуваше в огнището и разпалваше главните, заровени снощи в пепелта.
— На ваше място не бих тръгнал — каза стопанинът на странноприемницата, като се обърна към господаря ми. — Ще вали сняг.
— Много бързам — отвърна Виталис — и се на дявам да стигна в Троа преди снега.
— Тридесет километра не се минават за един час.
И все пак тръгнахме.
Виталис притискаше Добродушко под палтото си, за да го постопли със собствената си топлина, а кучетата, радостни, че времето е сухо, тичаха пред нас. Господарят ми беше купил в Дижон кожух, който се носеше с вълната отвътре. Увих се с него, а вятърът, който ни духаше в лицето, го залепи за тялото ми.
Не беше приятно да си отваряш устата. Вървяхме и двамата, без да продумаме, и ускорявахме крачката не само защото бързахме, а за да се стоплим.
Макар че наближаваше да съмне, небето продължаваше да бъде мрачно.
Най-после на изток някаква белезникава ивица проряза мрака, но слънцето не се показа. Не беше вече тъмно, но не би могло да се каже, че беше се съмнало.
Все пак предметите в полето станаха по-ясни. Оловната светлина, която едва досягаше земята, бликаше от изток като от огромен прозорец и осветяваше останалите без листа дървета и тук-таме плетища и гъсталаци, по които още имаше изсъхнали листа — брулени и гърчени от вятъра, те издаваха слаб шум.
Нямаше жив човек по пътя, нито из полето, не трополеше каруца, не плющеше камшик, Единствените живи същества бяха птиците, които чувахме, но не виждахме, защото се бяха скрили в листата. Само свраките подскачаха по пътя с вирната опашка и човка нагоре, отлитаха, щом се приближим, и кацваха на върха на някое дърво, отдето ни изпращаха със своето грачене, което приличаше на ругатни или на злокобно предсказание.
Изведнъж на север в небето се показа някаква бяла точка. Тя идваше към нас, растеше бързо и ние чухме някакъв странен шум от най-несъзвучни крясъци. Това бяха гъски или диви лебеди, които отлитаха на юг. Те минаха над главите ни и когато бяха вече далеч, във въздуха още прехвръкваше бял пух, който се открояваше на черното небе.
Над местността, през която минавахме, виснеше някаква зловеща печал, която нарастваше още повече от тишината. Докъдето стигаше погледът в тоя мрачен ден, се виждаха само голи полета, безплодни хълмове и поръждавели гори.