— Защото не можах.
— Не можа ли да го занесеш в приюта?
— Не е така лесно да се разделиш с дете, което си кърмила със собственото си мляко и което обичаш.
— Но то не е твое дете.
— После исках да изпълня желанието ти, но точно тогава то се разболя.
— Разболя ли се?
— Да, разболя се. Не беше време да го нося тогава в приюта, за да умре там, нали?
— А когато оздравя?
— Не оздравя веднага. След тая болест дойде друга: кашляше, горкото, да ти се скъса сърцето. Така умря нашият малък Никола. Струваше ми се, че ако го занеса в града, и то ще умре.
— А после?
— Мина много време. Рекох си, като съм чакала толкова, мога да почакам още.
— На колко години е сега?
— На осем.
— Е, на осем години ще отиде там, където трябваше да отиде по-рано, и сега няма да му бъде по-приятно — тая ще му бъде печалбата.
— Ах, Жером, няма да направиш това!
— Няма да направя това ли! А кой ще ми попречи? Да не мислиш, че можем вечно да го държим при нас?
Настъпи кратко мълчание и аз можах да си поема Дъх. Гърлото ми така се беше свило от вълнение, че се задушавах.
След малко мама Барберен продължи:
— Колко те е променил Париж! Не би говорил така, преди да отидеш в Париж.
— Може би. Но ако е вярно, че Париж ме е променил, той ме и осакати. Как да изхранвам сега него, тебе, себе си? Нямаме вече пари. Кравата е продадена. Трябва ли, когато ние нямаме какво да ядем, да храним чуждо дете?
— Но то е мое.
— Колкото е твое, толкова е и мое. То не е селско дете. Гледах го, докато вечеряхме: то е нежно, слабо, нито ръце има, ни крака.
— То е най-хубавото дете в село.
— Хубаво, не казвам, че не е хубаво. Но яко ли е? Хубостта му ще го храни ли? Има ли работник с плещи като неговите? То е градско дете, а градски деца тук не ни трябват.
— Казвам ти, че е прекрасно дете, умно е като коте, а има и добро сърце. Ще работи за нас.
— Но засега ние ще трябва да работим за него, а аз не мога вече да работя.
— Ами ако родителите му го поискат, какво ще кажеш тогава?
— Родителите му! Има ли то родители? Ако имаше, щяха да го потърсят и за осем години все щяха да го намерят. Ах, грамадна глупост направих, като помислих, че има родители, които някой ден ще го потърсят и ще ни възнаградят, задето сме го отгледали. Излязох хапльо, глупак. Хубавите дантелени пелени, с които беше повито, не означаваха, че родителите му ще го потърсят. А кой знае, може и да са умрели.
— Ами ако не са? Ако дойдат един ден да си го искат? Все си мисля, че ще дойдат.
— Ей, че са упорити жените.
— Ами ако дойдат?
— Ще ги изпратим в приюта. Но стига сме бърборили. Дотегна ми. Утре ще го заведа при кмета. Сега ще ида да се обадя на Франсоа. След един час ще се върна.
Вратата се отвори и затвори. Той бе излязъл. Тогава скочих и почнах да викам мама Барберен:
— Ах! Мамо! Мамо!
Тя изтича до леглото ми.
— Ще оставиш ли да ме дадат в приюта?
— Не, мой малък Реми, не.
Тя нежно ме целуна и ме притисна към себе си. Тая милувка ме ободри и сълзите ми пресъхнаха.
— Значи не спеше? — попита ме нежно тя.
— Не съм виновен.
— Не ти се карам. Значи си чул всичко, което каза Жером?
— Да, ти не си ми майка, но и той не ми е баща.
Не казах тия думи еднакво, защото ако се натъжих, като научих, че тя не ми е майка, бях щастлив, почти горд, като узнах, че той не ми е баща. Противоречието в чувствата ми се отрази и в гласа ми.
Но мама Барберен сякаш не обърна внимание на това.
— Трябваше може би да ти открия истината — започна тя, — но така бях свикнала да те смятам за свое дете, че не можех да ти кажа току-тъй, че не съм ти истинска майка! Както чу, мое бедно момче, не се знае коя е майка ти. Жива ли е, не е ли? Нищо не се знае. Една сутрин, в Париж, като отивал на работа и минавал по една широка улица с дървета, която се нарича „Авеню дьо Бретьой“, Жером чул детски плач. Сякаш долитал от една градинска врата. Било през февруари, на разсъмване. Приближил се до вратата и забелязал дете, положено на прага. Като се оглеждал наоколо, за да повика някого, видял как един мъж изскочил иззад едно дебело дърво и побягнал. Навярно този мъж се е скрил там, за да види дали някой ще намери детето, което сам той е поставил пред вратата. Жером се объркал съвсем, защото детето крещяло с всички сили, сякаш разбрало, че му е дошла помощ и че не бива да я изтърве. Докато Жером се чудел какво да прави, дошли други работници и решили да занесат детето при полицейския пристав. То не преставало да крещи. Навярно му е било студено. Но понеже в участъка било много топло, а то продължавало да плаче, помислили, че може да е гладно, и потърсили някоя съседка да го накърми. Насукало се. Наистина било гладно. Тогава го съблекли край огъня. Било хубаво пет-шест месечно момче, едро, дебеличко и розово. Дрешките и пеленките, в които било повито ясно казвали, че е на богати родители. Значи било откраднато, а после подхвърлено. Така поне обяснил приставът. Какво да правят с него? След като записал всичко, което знаел Жером, и описал детето и пелените, по които нямало никакви знаци, приставът казал, че ще го изпрати в приюта за намерени деца, ако никой от присъствуващите не желае да го вземе. То било хубаво дете, здраво, силно, не било трудно да се отгледа. Родителите му непременно щели да го потърсят и щели да възнаградят щедро ония, които са се погрижили за него. Тогава Жером пристъпил и казал, че ще го вземе. Дали му го. По това време имах дете на същата възраст, но за мене не беше мъчно да кърмя две. Така ти станах майка.