Това беше заслон, който можеше да хване място за къща.
По-забързани или по-пъргави от нас, кучетата първи влязоха в колибата и се търкаляха по сухата земя и в праха, като лаеха весело.
Ние също така бяхме много доволни, но изразихме другояче задоволството си, а не с търкаляне в праха, което всъщност нямаше да бъде лошо, щеше да ни изсуши.
— Тъй и предполагах — каза Виталис, — в това младо сечище трябва да се намира някъде дърварска колиба. Сега снегът може да си вали.
— Нека си вали! — извиках аз предизвикателно.
И отидох на вратата, или по-право на отвора на колибата, защото тя нямаше ни врата, ни прозорец, за да си изтърся палтото и шапката така, че да не намокря вътрешността на жилището ни.
Нашето жилище беше съвсем скромно както по строеж, така и по наредбата си, която се състоеше от една пръстена пейка и от няколко големи камъка, които служеха за столове. Но онова, което беше още по-ценно за нас при положението, в което се намирахме, бяха пет или шест тухли, изправени в един кът, които образуваха огнището.
Огън! Можехме да запалим огън!
Но само огнище не е достатъчно, за да се запали огън. Трябва да се сложат и дърва в огнището.
В къща като нашата не беше трудно да се намерят дърва. Можехме да ги вземем от стените и покрива, тоест да измъкнем клони оттук-оттам, за да не пострада къщата ни.
Това стана бързо и ярък пламък весело затрептя и освети нашето огнище.
Ах, огън! Огънчец!
Наистина той не гореше без дим и понеже нямаше комин, през който да излезе, димът изпълни колибата. Но какво от това? Ние искахме пламък, искахме топлина.
Докато, легнал на земята и опрян на двете си ръце, аз раздухвах огъня, кучетата насядаха важно около огнището и изпънали врат, грееха на яркия пламък мокрите си и измръзнали кореми.
Скоро Добродушко разгъна палтото на господаря си, подаде предпазливо нос и се огледа къде се намира. Успокоен от обстановката, той скочи бързо на земята, зае най-доброто място пред огъня и протегна към пламъка двете си малки треперещи ръчички.
Сега бяхме спокойни, че няма да умрем от студ, но въпросът за храната не беше разрешен.
В тая гостоприемна къща нямаше ракла с хляб, нито пещ с къкрещи тенджери.
За щастие нашият господар беше предвидлив и опитен човек. Сутринта, преди да стана, той беше набавил храна за из пътя — пита хляб и парче сирене. Но не беше време да бъдем взискателни и придирчиви — щом видяхме питата, всички радостно се раздвижихме.
За съжаление парчетата не бяха големи и ако питате мене, бях неприятно изненадан. Вместо цялата пита господарят ни подели само половината.
— Не познавам пътя — каза той в отговор на въпросителния ми поглед — и не зная дали оттук до Троа ще се намери странноприемница, където да се нахраним. При това и гората ми е непозната. Зная само, че тоя край е много горист и че безкрайни гори се сливат една с друга — горите Шаурс, Рюмили, От, Омон. Може би се намираме на много левги от човешко жилище. Поради снега може би ще бъдем принудени да останем дълго време в тая колиба. Трябва да оставим храна за вечеря.
Аз разбирах тия съображения, особено като си спомних за нашето заминаване от Тулуза след затварянето на Виталис Но те не трогнаха кучетата — като го видяха, че скъта питата в раницата, когато едва бяха похапнали, те протегнаха лапи към господаря си, драскаха по коленете му и започнаха с изразителни движения да го молят да отвори раницата, в която впиваха умолителни погледи.
Молбите и ласките не помогнаха — раницата не се отвори.
Но колкото и оскъдна да беше тая лека закуска, тя ни подкрепи. Бяхме на завет, огънят ни обгръщаше с приятна топлина. Можехме да чакаме снегът да спре.
Не беше много страшно за мене да останем в тая колиба, а и не вярвах, че ще бъдем принудени да останем тук дълго време, както каза Виталис, за да оправдае своята пестеливост. Снегът нямаше да вали вечно, но и нищо не показваше, че скоро ще престане.
През отвора на нашата колиба виждахме как се сипят бързи и плътни парцали сняг. Понеже нямаше вече вятър, те падаха право на земята, един през други, непрекъснато.
Не се виждаше небето и светлината, вместо да пада отгоре, идеше отдолу, от ослепителната пелена, която покриваше земята.
Кучетата се бяха примирили с принудителния престой, бяха се настанили и трите край огъня — едното свито на кълбо, другото излегнато на една страна, Капи, заврял муцуна в пепелта — и спяха.
Реших да направя като тях. Бях станал рано и щеше да ми бъде по-приятно да пътувам в страната на сънищата, на „Лебед“ може би, отколкото да гледам тоя сняг.