— Това са вълци. Къде са Зербино и Долче?
Не можех да му отговоря. Навярно двете кучета бяха излезли, докато съм спал — Зербино е изпълнил прищявката, която беше проявил, а Долче е последвала другаря си.
Отвлекли ли ги бяха вълците? Стори ми се, че гласът, с който господарят ме попита къде са, издаваше такива опасения.
— Вземи една главня — ми каза той — и да им идем на помощ.
Чувал бях да разказват в село страхотни случки с вълци, но не се двоумих. Грабнах една главня и последвах господаря си. Но когато излязохме на поляната, нямаше ни кучета, ни вълци. Виждаха се само по снега следите на двете кучета.
Тръгнахме по следите. Те обикаляха колибата. После на известно разстояние в мрака се различаваше място, където снегът беше отъпкан, сякаш животни се бяха въргаляли по него.
— Търси, търси, Капи — повтаряше господарят ми и същевременно свиркаше, за да извика Зербино и Долче.
Но никакъв лай не му отговаряше, никакъв шум не смущаваше зловещата тишина в гората и Капи, вместо да търси, както му бе заповядано, стоеше в краката ни и издаваше явни признаци на ужас и безпокойство, той, който беше обикновено тъй смел и послушен.
Отражението от снега не даваше достатъчно светлина, за да се оправим в мрака и проследим дирите. На близко разстояние заслепеният поглед се губеше в смътния мрак.
Виталис пак свирна и извика силно Зербино и Долче.
Ослушахме се. Пълна тишина. Сърцето ми се сви.
Горкият Зербино! Горката Долче!
Виталис потвърди моите опасения.
— Вълците са ги отвлекли — каза ми той. — Защо ги пусна да излязат?
Ах, да! Защо? За съжаление нищо не можех да му отговоря!
— Да ги потърсим — казах аз.
И тръгнах напред. Виталис ме спря.
— Къде ще ги търсиш? — попита той.
— Не зная, навсякъде.
— А как ще се оправим в тая тъмнина и в тоя сняг?
Наистина не беше лесна работа. Краката ни затъваха в снега до над глезените, а нашите две главни не можеха да пробият мрака.
— Щом не отговориха на моето повикване, те са… много далече — каза той. — После, не бива да се излагаме на опасността вълците да нападнат и нас самите. Няма с какво да се браним.
Страшно беше да изоставим така тия две бедни кучета, тия наши другари, тия наши приятели, особено за мен, тъй като се чувствувах отговорен за тяхното нещастие. Ако не бях заспал, те нямаше да излязат.
Моят господар се отправи към колибата и аз го последвах, като се оглеждах назад на всяка крачка и се спирах, за да се ослушам. Но не видях нищо по снега, не чух нищо освен скърцането на снега.
В колибата ни очакваше ново нещастие. В наше отсъствие клоните, които бях струпал в огнището, се бяха запалили, те пламтяха и осветяваха и най-тъмните кътчета.
Не видях никъде Добродушко. Одеялото лежеше край огнището, но то беше празно и маймунката я нямаше под него.
Извиках я, Виталис също я повика, но тя не се обади.
Какво беше станало с нея?
Виталис ми каза, че като се събудил, я усетил до себе си, значи тя беше изчезнала, след като ние бяхме излезли.
Да ни последва ли е искала?
Взехме запалени клони и излязохме — приведени, с насочени клони към снега, търсехме следите на Добродушко.
Не открихме нищо. Вярно, че минаването на кучетата и нашето тъпчене с крака бяха объркали следите, но не дотолкова все пак, че да не можем да разпознаем стъпките на маймунката.
И тъй, тя не беше излязла.
Върнахме се в колибата, за да видим дали не се е сгушила в някоя купчина съчки.
Търсихме дълго. По десет пъти преглеждахме едно в също място, едно и също кътче. Качих се и на раменете на Виталис, за да проверя в клоните, от които беше сплетен нашият покрив. Напразно!
От време на време се спирахме и викахме — пак нищо!
Виталис изглеждаше отчаян, а аз бях искрено наскърбен. Бедният Добродушко!
Попитах своя господар не мисли ли, че вълците може да са отвлекли и него, а той ми отговори:
— Не, вълците не биха посмели да влязат в осветената колиба. Мисля, че те са се нахвърлили върху Зербино и Долче, защото са излезли навън, но не са се вмъкнали тука. Навярно Добродушко, уплашен, се е скрил някъде, докато сме били вън, и това ме кара да се безпокоя, защото в това ужасно време ще простине, а простудата за него ще бъде смъртоносна.
— Тогава да го потърсим пак.
И ние отново започнахме издирванията си. Но те не бяха по-щастливи от първите.
— Трябва да чакаме да съмне.
— Кога ще стане то?
— След два-три часа, мисля.
И той седна пред огъня, хванал с две ръце главата си.
Не посмях да го безпокоя. Стоях неподвижен край него и помръдвах само за да сложа съчки в огъня. От време на време той ставаше и отиваше до вратата. Тогава гледаше небето и се навеждаше, за да се ослуша. После се връщаше на мястото си. Струваше ми се, че предпочитах да ме нахока, а не да не гледа такъв мрачен и убит.