Трите часа, за които той спомена, изминаха страшно бавно, сякаш тая нощ никога нямаше да свърши.
Ала звездите побледняха и небето побеля. Зазоряваше се, скоро щеше да съмне.
Но с приближаването на деня и студът се усилваше. Въздухът, който влизаше през вратата, беше леден.
Ако намерим Добродушко, щеше ли да бъде жив?
Разумно ли беше да храним някаква надежда, че ще го намерим?
Кой можеше да знае дали, като съмне, няма да завали пак сняг?
Тогава как ще го търсим?
За щастие не заваля. Небето, вместо да се заоблачи както вечерта, се покри с розова светлина, която предвещаваше хубаво време.
Веднага щом студената утринна светлина озари храстите и дърветата, излязохме. Виталис беше грабнал здрава тояга, аз също.
Капи сякаш се беше съвзел от страха, който го сковаваше през нощта. Приковал поглед в очите на своя господар, той чакаше само знак, за да се спусне напред.
Докато ние търсехме по земята следи от Добродушко, Капи дигна глава нагоре и весело залая. Това означаваше, че трябва да търсим горе, а не по земята.
И наистина видяхме, че снегът, който покриваше нашата колиба, беше тук-таме отъпкан до един дебел клон, надвесен над покрива ни.
Проследихме с поглед тоя клон, прострян от един голям дъб, и горе, на върха на дървото, забелязахме дребна фигура, сгушена в един чатал.
Добродушко! Не беше трудно да се отгатне какво се бе случило: изплашен от воя на кучетата и вълците, Добродушко, вместо да остане край огъня, скочил на покрива на нашата колиба, когато бяхме навън, и оттам се покатерил на върха на дъба — като се почувствувал горе в безопасност, той се сгушил, без да отговаря на нашите повиквания. Бедното животинче, така зиморничаво, навярно бе премръзнало.
Господарят ми го повика тихо, но то не помръдна, сякаш беше мъртво.
Няколко минути Виталис го викаше непрестанно. Добродушко не даваше никакъв признак на живот.
Трябваше да изкупя снощното си нехайство.
— Ако искате — предложих аз, — ще се кача да го взема.
— Ще си счупиш главата.
— Няма опасност.
Не се изразих много точно — напротив, имаше опасност, а най-вече беше трудно. Дървото беше дебело, а на това отгоре и покрито със сняг, където стъблото и клоните бяха изложени на вятъра.
За щастие от дете се бях научил да се катеря по дърветата и бях особено силен в това изкуство. Няколко клонки бяха израснали тук-таме по дънера. Те ми послужиха за стъпала и въпреки че бях заслепен от снега, който сам сипех с ръце в очите си, скоро стигнах с помощта на Виталис първия клон. Изкачил се там, катеренето нагоре ставаше по-лесно. Трябваше само да внимавам да не се плъзна на снега.
Както се качвах, говорех нежно на Добродушко, който не помръдваше, но ме гледаше с блестящи очи.
Стигнах близо до него и вече посягах да го хвана, когато той скочи и се прехвърли на друг клон.
Последвах го на тоя клон, но хората, дори хлапетата, не могат да се мерят с маймуните в катеренето по дърветата. И навярно никога нямаше да стигна Добродушко, ако клоните не бяха покрити със сняг. Но снегът мокреше ръцете и краката му и тая гонитба скоро му дотегна. Тогава, като се мяташе от клон на клон, той изведнъж скочи на раменете на господаря си и се скри под палтото му.
Щастие беше, че намерихме Добродушко, но това не беше достатъчно. Сега трябваше да търсим кучетата.
Стигнахме бързо мястото, където бяхме идвали вече през нощта и където видяхме отъпкания сняг.
Сега, когато беше светло, лесно можехме да разберем какво се беше случило. Снегът пазеше ясно отпечатана историята за смъртта на двете кучета.
Като излезли едно след друго от колибата, кучетата минали покрай купчината дърва и ние проследихме ясно на двадесетина метра дирите им. После тия дири изчезваха в разровения сняг. Тогава се виждаха други следи: от една страна, тези, които показваха откъде вълците с големи скокове са се хвърлили върху кучетата, и, от друга страна, тези, по които личеше откъде ги бяха отвлекли, след като ги бяха повалили. От кучетата нямаше вече никакви следи с изключение на една кървава ивица, която багреше тук-таме снега.
Вече беше излишно да търсим по-нататък. Тук двете бедни кучета са били удушени и отвлечени, за да бъдат изядени спокойно в някой трънлив гъсталак. Пък и ние трябваше да се заемем колкото може по-бързо да затоплим Добродушко.
Прибрахме се в колибата и докато Виталис грееше на огъня ръцете и краката му, както се прави с малките деца, аз затоплих добре одеялото му и го увихме в него.