Но не стигаше само одеялото, трябваше още добре затоплено легло и най-важното — топло питие, а ние нямахме нито едното, нито другото. За щастие имахме поне огън.
Аз и господарят ми бяхме седнали край огнището, без да продумваме нито дума, седяхме там неподвижни и гледахме как гори огънят.
Нямаше нужда от думи, нямаше нужда от погледи, за да изразим какво чувствувахме.
— Бедният Зербино, бедната Долче, бедните приятели!
Това бяха думите, които и двамата си шепнехме всеки на себе си, или поне това бяха сърдечните ни мисли.
Те бяха наши другари, заедно деляхме радост и скръб, а за мене бяха мои приятели, почти мои деца в дните на самота и неволя.
И аз бях виновен за тяхната смърт.
Не можех да се оправдая: ако бях пазил добре, както следваше, ако не бях заспал, те нямаше да излязат, а вълците не биха посмели да ни нападнат в колибата — щяха да стоят далеч, изплашени от огъня.
Исках Виталис да ме хока, искаше ми се дори да ме набие.
Но той не ми казваше нищо, дори почти не ме поглеждаше. Седеше, навел глава над огнището. Навярно мислеше какво ще правим без кучетата. Как ще даваме представления без тях? Как ще живеем?
Петнадесета глава
Господин Добродушко
Предсказанията за утрото се сбъднаха: слънцето блестеше на безоблачното небе и белият сняг отразяваше бледите му лъчи. Гората, печална и мрачна вечерта, сега заслепяваше погледа с блясъка си.
От време на време Виталис пъхаше ръка под одеялото и пипаше Добродушко. Но той не се стопляше и когато се навеждах над него, чувах го как трепери от студ.
Скоро стана ясно, че така няма да стоплим помръзналата кръв в жилите му.
— Трябва да се доберем до някое село — каза Виталис, като стана, — иначе Добродушко ще умре тук. Щастие ще бъде за нас, ако не умре и по пътя. Да вървим!
Затоплих добре одеялото и увих в него Добродушко, а господарят ми го сложи под палтото до гърдите си.
Готови бяхме за път.
— Ето една странноприемница — каза Виталис, — която ни накара да заплатим скъпо гостоприемството, с което ни посрещна.
И като казваше тия думи, гласът му трепереше.
Той излезе пръв и аз тръгнах по стъпките му.
Трябваше да повикаме Капи, който беше останал на прага на колибата и душеше мястото, където другарите му са били нападнати.
Десет минути след като излязохме на главния път, срещнахме една кола и каруцарят ни каза, че след по-малко от час ще влезем в някакво село. Това ни даде сили да ускорим крачките си, но беше трудно и мъчително да се върви в тоя сняг, в който затъвах до кръста.
От време на време питах Виталис как е Добродушко и той ми отговаряше, че продължава да трепери.
Най-после в подножието на един хълм се бялнаха покривите на голямо село. Още малко усилия и щяхме да стигнем.
Нямахме навик да отсядаме в най-добрите странноприемници, в тези, които с богатата си външност обещаваха хубаво легло и вкусна храна. Напротив, спирахме се обикновено на края на селото или в предградията на градовете и избирахме някоя бедна къща, където нямаше да ни изпъдят и нямаше да изпразнят кесията ни.
Но този път не стана така: вместо да се спрем на края на селото, Виталис продължи до една странноприемница, пред която висеше красива позлатена фирма. През широко отворената врата на кухнята се виждаше маса, отрупана с меса, а на голямата печка няколко тенджери от червена мед къкреха весело и изпускаха облачета пара към тавана. От улицата се чувствуваше хубавата миризма на тлъста супа, която дразнеше приятно гладните ни стомаси.
Господарят ми прие вид на „господин“, влезе в кухнята гордо излъчен, с шапка на главата и поиска от стопанина хубаво затоплена стая.
Отначало стопанинът, представителен мъж, не ни и погледна. Но важните светски обноски на моя господар му вдъхнаха уважение и той заповяда на една прислужница да ни заведе.
— Легни си бързо — ми каза Виталис, докато прислужницата палеше огъня.
Останах за миг слисан — защо да си лягам? Предпочитах да бъда на масата, а не в леглото.
— Хайде, бързо! — повтори Виталис.
Трябваше да се подчиня.
На леглото имаше пухена завивка. Виталис ме зави с нея до брадата.
— Гледай да се стоплиш — каза ми той. — Колкото повече се стоплиш, толкова по-добре.
Струваше ми се, че Добродушко имаше по-голяма нужда от мене да се стопли, защото на мене не ми беше никак студено.
Докато лежах неподвижен под завивката и гледах да се стопля, Виталис за голямо учудване на прислужницата въртеше на едната и другата страна бедния Добродушко, сякаш искаше да го опече.
— Стопли ли се? — попита ме след малко Виталис.
— Ще се задуша.