Сякаш се нуждаеше от обич и търсеше дори и приятелството на Капи, който толкова често биваше негова жертва.
Като някое разглезено дете искаше всички да бъдем около него и се сърдеше, ако някой от нас излезеше.
Болестта му се развиваше както всички белодробни възпаления — скоро се яви кашлица, която много го уморяваше, защото цялото му бедно телце се тресеше.
Всичкото ми богатство се състоеше от пет су и аз купих с тях ечемичена захар за Добродушко.
За съжаление усилих болестта му, вместо да я облекча.
Както беше наблюдателен, той скоро забеляза, че му давам ечемичена захар всеки път, когато се закашляше. Тогава побърза да използува това свое откритие а започна да кашля всеки миг, за да получава по-често лекарството, което толкова много обичаше, така че това лекарство, вместо да го издери, повече го поболяваше.
Когато забелязах хитрината му, престанах да му давам захар, но той не се отчая. Започна да ми нека с умолителен поглед. После като видя, че молбите му не помагат, сядаше на леглото и превит на две, сложил ръка на корема си, кашляше с всички сили, лицето му се зачервяваше, вените на челото му се издуваха, сълзи бликаха от очите му и накрая се задушаваше, и то вече не на шега, а наистина.
Господарят никога не говореше с мене за своите работи и съвсем случайно научих, че е бил принуден да продаде часовника си, за да ми купи кожух, но в тежкото положение, в което се намирахме, сметна за нужно да се отклони от това свое правило.
Една сутрин, като се върна от закуска (аз бях останал при Добродушко, когото не оставяхме самичък), той ми каза, че стопанинът на странноприемницата поискал да му се уреди сметката и след като платил, му останали само петдесет су.
Какво да се прави?
Разбира се, не можах да отговоря на тоя въпрос.
Според него единственият начин да излезем от затруднението беше да дадем представление още същата вечер.
Представление без Зербино, без Долче, без Добродушко! Струваше ми се невъзможно.
Но се намирахме в такова положение, че не можехме да се спрем отчаяни пред невъзможното. Трябваше на всяка цена да лекуваме Добродушко и да го спасим. Но парите, необходими за лекар, за лекарства, за отопление и за стаята, ни налагаха да съберем веднага поне четиридесет франка, за да платим на стопанина — като види парите ни, той пак щеше да ни даде на доверие.
Четиридесет франка в това село, при тоя студ и със средствата, с които разполагахме — какви усилия бяха необходими!
Но моят господар, без да губи време в размишления, се зае усърдно да изпълни намеренията си.
Докато аз наглеждах болния, той намери някаква зрителна зала в покрития пазар, защото беше невъзможно да се играе на открито в тоя студ. После приготви и разлепи афиши. Направи сцена с няколко дъски и похарчи смело своите петдесет су за свещи, които разряза наполовина, за да бъде по-силно осветлението.
През прозореца на стаята го гледах да снове насам-натам по снега, да минава няколко пъти покрай странноприемницата и плахо се питах, каква ли ще бъде програмата на това представление? Скоро бях осведомен по този въпрос, защото селският барабанчик с червена фуражка на главата се спря пред странноприемницата и след като удари тържествено барабана, прочете програмата.
Каква беше, лесно ще си я представите, като узнаете, че Виталис не се беше поскъпил на най-чудновати обещания: ставаше дума за един „световноизвестен артист“ — това беше Капи — и за един „млад певец — изключително дарование“ — изключителното дарование бях аз.
Но най-интересната част на това празнословие беше тази, където се казваше, че цените на местата не са определени и че се разчита на великодушието на зрителите, които ще платят чак след като видят, чуят и одобрят.
Това ми се стори много смело — щяха ли да ни одобрят? Капи действително заслужаваше да бъде „известен“. Но аз не бях напълно убеден, че съм „изключително дарование“.
Като чу барабана, Капи радостно залая, а Добродушко се приповдигна, макар че тъкмо тогава се чувствуваше много зле. Струва ми се, и двамата бяха разбрали, че става дума за нашето представление.
Тая моя мисъл бе скоро потвърдена от държането на Добродушко: той искаше да стане и бях принуден да го задържа насила. Тогава ми поиска униформата си на английски генерал — мундира и червените панталони със златни ширити, двуъгълната шапка с перото.
Той сплиташе ръце и падаше на колене, за да ме трогне.
Като видя, че молбата не помага, опита с гняв, а накрая със сълзи.
Явно беше, че много трудно ще го убедим да се откаже от намерението си да участвува вечерта в представлението, и реших, че при това положение най-добре ще бъде да се измъкнем, без да ни забележи.