Макар че Виталис ми беше учител, никога не го бях чувал да пее истински, или поне както пя тая вечер.
Той избра две арии, които са познати на всички, но които тогава аз не познавах: романса на Жозеф „Едва изминахме детските години“ и романса на Ричард Лъвското сърце „О, Ричард, кралю мой!“
По това време не бях в състояние да преценя добре ли пее или зле, с майсторство или не. Мога да кажа само какво чувство пробуди неговото пеене у мене. Скрит в един кът на сцената, аз плачех горещо.
През сълзите, които премрежваха погледа ми, видях как една млада жена, която седеше на първия ред, ръкопляскаше с всички сили. Бях я забелязал вече, защото тя не беше селянка като останалите зрители: тя беше истинска госпожа, млада, хубава и по кожената й дреха прецених, че е най-богата в селото. До нея седеше едно момче, което също беше ръкопляскало на Капи — неин син навярно, защото много приличаше на нея.
След първия романс Капи отново тръгна да обикаля и аз с изненада видях, че хубавата госпожа не пусна нищо в гаванката.
Когато господарят ми свърши арията на Ричард, тя ме повика с ръка и аз отидох при нея.
— Бих искала да поговоря с вашия господар — ми каза тя.
Позачудих се, че тая хубава госпожа желае да говори с господаря. По-добре би направила според мене да пусне своята лепта в гаванката. Но отидох и предадох желанието й на Виталис. В това време Капи се върна при нас. Вторият сбор беше още по-слаб от първия.
— Какво иска от мене тая жена? — попита Виталис.
— Да поговори с вас.
— Няма за какво да разговаряме.
— Тя не даде нищо на Капи. Може би иска да му даде.
— Тогава Капи трябва да отиде при нея, а не аз.
Все пак той отиде, но взе и Капи със себе си. Тръгнах след тях. В това време един слуга с фенер и одеяло дойде и застана до жената и детето.
Виталис се приближи и поздрави, но хладно.
— Простете, че ви безпокоя — каза жената, — но искам да ви поздравя.
Виталис се поклони, без да промълви нито дума.
— Аз съм музикантка — продължи жената — и затова съм чувствителна към такова голямо дарование като вас.
Голямо дарование у моя господар, у Виталис, уличния певец, човекът, който разиграва кучета! Останах поразен.
— Един обикновен старец като мене не може да бъде дарование — каза Виталис.
— Не мислете, че съм подбуждана от нескромно любопитство — обясни жената.
— Напълно съм готов да задоволя вашето любопитство. Вие сте изненадана, нали, че един човек, който разиграва кучета, умее да пее горе-долу?
— Възхитена съм от вашето пеене.
— Случаят обаче е много прост. Аз не съм бил винаги това, което съм сега. Някога, на младини, много отдавна, бях… да, бях слуга на един именит певец и по подражание, като папагал, започнах да повтарям някои арии, които господарят ми разучаваше пред мене. Това е всичко.
Жената не отговори, но изгледа доста продължително Виталис, който стоеше пред нея някак смутен.
— Довиждане, господине — каза тя, като наблегна на думата „господине“, която произнесе някак особено. — Довиждане и позволете да ви благодаря още веднъж за удоволствието, което изпитах.
После се наведе над Капи и пусна в гаванката златна монета.
Мислех, че Виталис ще изпрати жената, но той не направи това и когато тя се отдалечи на няколко крачки, чух го, че измърмори полугласно две-три италиански ругатни.
— Но тя даде на Капи жълтица! — казах аз.
Помислих, че ще ме перне по врата, но той спря вдигнатата си ръка.
— Жълтица! — прошепна той, сякаш се събуждаше от сън. — Ах, да, наистина. Горкият Добродушко! Бях го забравил. Да вървим при него.
Бързо си събрахме нещата и веднага се прибрахме в странноприемницата.
Изкачих пръв стълбата и влязох тичешком в стаята. Огънят не беше угаснал, но не пламтеше вече. Запалих бързо свещ и потърсих Добродушно, изненадан, че не го чух да се обажда.
Той се беше проснал цял върху одеялото си, облякъл своята генералска униформа, и сякаш спеше. Наведох се над него, за да му хвана леко ръката, без да го събудя. Ръката му беше студена.
В този миг Виталис влезе в стаята. Обърнах се към него.
— Добродушко е студен!
Виталис се наведе до мене.
— Уви — каза той, — мъртъв е! Така трябваше да стане. Виждаш ли, Реми, може би не трябваше да те вземам от госпожа Милиган. Сякаш съм наказан заради някакъв грях. Зербино, Долче… А сега Добродушко. И това не е краят.