— Бива го да работи.
— Много е слабичък.
— Той слабичък, хайде де! Силен е като мъж и е здрав и як. Ето — вижте краката му, виждали ли сте някога по-прави крака?
Барберен подигна панталона ми.
— Много са тънки — каза старецът.
— А ръцете му? — продължи Барберен.
— И ръцете като краката — може да върви, но няма да издържи на умора и глад.
— Той ли няма да издържи! Но пипнете, вижте, пипнете сам.
Старецът прекара костеливата си ръка по краката ми, като ги поопипа, поклати глава и се понамуси.
Присъствувал бях вече на подобен случай, когато търговецът дойде да купи кравата ни. Той също я пипа и опипва. Той също поклащаше глава и се мусеше: кравата не била добра, нямало да може да я продаде, и все пак я купи и я отведе. Дали старецът щеше да ме купи и да ме отведе? Ах! Мамо Барберен! Мамо Барберен!
За нещастие тя не беше тук да ме защити.
Ако не ме беше страх, щях да кажа, че снощи Барберен тъкмо това не ми харесваше — че съм нежен, че ръцете и краката ми са слаби; но разбрах, че такава намеса нямаше да ми помогне с нищо, само можеше да ми навлече някоя неочаквана плесница, и замълчах.
— Деца като него има много, това е истина — каза старецът, — само че той е градско дете. Напълно съм уверен, че никога няма да го бива за земеделска работа. Поставете го известно време пред ралото, да кара воловете, ще видите колко ще издържи.
— Десет години.
— Нито месец.
— Но вижте го.
— Вие го вижте.
Бях на края на масата, между Барберен и стареца, които ме бутаха един към друг.
— В края на краищата — каза старецът — ще го взема такъв, какъвто е. Само че няма да го купя, разбира се: ще го взема под наем. Давам ви за него двадесет франка годишно.
— Двадесет франка!
— Цената е добра и плащам предварително. Ще получите четири лъскави монети по сто су3 и ще се отървете от детето.
— Но ако го задържа, приютът ще ми плаща най-малко десет франка месечно.
— Най-много седем или осем, зная цените, а ще трябва и да го храните.
— То ще работи.
— Ако смятате, че го бива за работа, нямаше да искате да го изпъдите. Хората не вземат деца от приюта заради издръжката, която ще получават, а да им работят; превръщат ги в слуги, които плащат, а не им се плаща. Повтарям, ако това дете беше в състояние да ви шета, щяхте да го задържите.
— Както и да е, винаги ще ми платят десет франка.
— А ако приютът, вместо да ви го остави, го даде на друг, няма да получите нищо; докато с мене няма такава опасност: стига само да протегнете ръка…
Той потърси в джоба си, извади оттам кожена кесия, взе четири сребърни монети и ги нареди звънко на масата.
— Помислете — викна Барберен, — че това дете има родители, които все ще го потърсят някой ден!
— Какво от това?
— Който го е отгледал, ще спечели нещо. Ако не разчитах на това, никога нямаше да го взема.
Тия думи на Барберен: „Ако не разчитах на родителите му, никога нямаше да го взема“, ме накараха да го намразя още повече. Какъв лош човек!
— И понеже не разчитате вече на родителите му — каза старецът, — го изхвърляте на улицата. И после към кого ще се обърнат родителите му, ако някой ден се явят? Към вас, нали, а не към мене, когото не познават?
— Ами ако вие ги намерите?
— Да се споразумеем тогава — ако някой ден се открият родителите му, ще си разделим печалбата, а давам и тридесет франка.
— Дайте четиридесет.
— Не. За работата, която ще ми върши, не може повече.
— А каква работа мислите да ви върши? Ако е до здрави крака — има здрави крака; ако е до здрави ръце — има здрави ръце. Което си е така, така е. Но все пак за какво смятате, че го бива?
Старецът погледна хитро Барберен и като допи виното си на малки глътки, каза:
— Да ми е дружина. Аз старея, а вечер понякога, след уморителен ден, когато времето е лошо, съм тъжен. То ще ме развлича.
— Вярно, че за това краката му са достатъчно здрави.
— Но не много, защото той ще трябва да играе, после да скача и да ходи, после, след като е ходил, пак да скача; с една дума, ще постъпи в трупата на синьор Виталис.
— А къде е вашата трупа?
— Синьор Виталис, както навярно предполагате, съм аз, а трупата — ще ви я представя, щом желаете да се запознаете с нея.
Като каза това, той разтвори кожуха си и взе в ръка някакво странно животинче, което беше притиснал с лявата ръка към гърдите си.
Това животинче няколко пъти беше повдигало кожуха, но то не беше кученце, както бях помислил. Какво можеше да бъде?
И животно ли беше?
Не знаех как да нарека това чудновато същество, което виждах за пръв път и което гледах с недоумение.