Без да се преструвам, че избирам, хващам задължителните тениски, дънки и суитчъри и се опитвам да затворя куфара. Само че той не иска. Когато вижда мъките ми, Стела спуска крака на пода и идва да ми помогне. Двете заедно скачаме върху капака, сядаме отгоре и пъшкаме. Накрая успявам да го затворя. С огромно усилие.
— Това е. Готова съм. — Отстъпвам крачка назад и я поглеждам доволно. — Ами ти? Събра ли си багажа? — И полетът на Стела за Мексико е довечера, но тя винаги оставя приготовленията за последната минута.
— Да, напазарувах яко в един нов магазин в Грийнич Вилидж — разказва ентусиазирано тя и оглежда любопитно лака за нокти на тоалетката ми. — А в Чайнатаун открих невероятни саронги. Взех си в различни цветове, за всеки ден от седмицата. Така само ще ги слагам върху банския. — Отвива една капачка, мацва лак по нокътя на палеца си, мръщи се недоволно и отново затваря лака. — Вече съм намислила какво ще обличам. Ще бъде нещо като кръстоска между Маями Бийч и Изтока.
— Нали отиваш в Мексико? — изтъквам озадачено аз.
— Слушай, Ем, това е моден термин — въздиша тя и клати отчаяно глава. — И, разбира се, съм си взела презервативи — добавя небрежно по начина, по който го правят хората, когато нямат търпение да те изчакат лично да попиташ. Обикновено не обръщам внимание, но този път горя от желание да разбера.
— Презервативи? — повтарям аз леко шокирана. — Ами Фреди?
— Какво Фреди? — пита невинно тя, посяга към списанието на тоалетката ми и започва да го разлиства. Повярвайте ми, по-подозрително държание не мога да си представя.
— Стори ми се, че между вас има нещо.
— Защо? Защото сме женени ли? — шегува се тя. — Знаеш, че го направихме, за да може той да си уреди документите. Страхотен е, много го обичам, но не е подходящ за мен — отсича решително тя. — Да не говорим, че и аз не съм подходящото за него момиче.
— Защо да не си? — продължавам да питам аз.
— Защото сме пълни противоположности — отвръща простичко тя. — Аз съм вегетарианка, а той яде салам за закуска. Аз съм немарлива, а той е маниак на тема чисто и подредено. Аз обичам да стоя до късно, а той си ляга в девет и половина всяка вечер, защото трябва да е в пекарната в четири сутринта. Ако бяхме истинска двойка, щяхме да си скъсаме нервите. — Тя подрънква дървените гривни и ги мести нагоре-надолу по ръката си. — Виж, Фреди е най-сладкият човек, когото познавам, от него ще излезе страхотно гадже на някое момиче, но просто не е за мен.
Грабвам огромния си пухкав мохерен шал и се обръщам към нея.
— Според мен от вас ще излезе невероятна двойка — настоявам аз.
— Стига, Ем — клати тъжно глава Стела. — Слез на земята.
— На земята съм — отвръщам обидено аз.
— Не си, ти си романтичка — отвръща тя.
Тази седмица Стела за втори път ме нарича романтичка и аз започвам да се дразня.
— Освен това съм реалистка — изтъквам обидено аз.
Стела ме поглежда възмутено.
— Така е — отвръщам омаломощена аз.
— И това го казва момичето, което иска да излезе на среща с господин Дарси.
Усещам, че бузите ми са пламнали, навеждам се над ръчния багаж и започвам да тъпча вътре разни неща.
— Освен това ми каза, че бил неземно богат — добавя Стела, грабва чисто новата „Гордост и предразсъдъци“, която купих специално за пътуването. Старата я бях чела толкова пъти, че вече се разпадаше. — Я престани. Бъди откровена. Тази Елизабет Бенет се интересува от господин Дарси единствено защото е аристократ и има огромно имение, където и да беше забутано…
— Пембърли в Дарбишър — напомням й аз. Одеве разказах набързо на Стела за какво става дума в книгата, въпреки че не помня да съм й представяла нещата по този начин.
— Уверявам те, че никога нямаше да го погледне, ако живееше в апартамент над пекарната. — Въздиша, оставя книгата и разсеяно посяга към маршрута. — Я виж, има организиран бал за Нова година — оживява се тя. — Суперско!
— Чудесно, нали? — усмихвам се аз облекчена, че мога да сменя темата. Влизам в малката си баня, отварям шкафчето и започвам да вадя каквото ми попадне.
— Какво ще облечеш?
— Какво да облека? — Спирам се и усещам как въодушевлението ми се стопява, сякаш ме е погнала модната полиция.
— Моля те, кажи ми, че имаш рокля — провиква се строго Стела.
Затварям вратата на шкафчето с трясък и поглеждам отражението си. По дяволите!
— Разбира се, че имам рокля — сопвам се гузно аз и излизам от банята. — Според теб какво ще облека? Тениска и дънки ли?
По изражението й личи, че точно това е предполагала. Тя присвива очи.
— И къде е?
— В калъфа. — Соча черния найлонов калъф за костюми, метнат на тоалетката.