Усмихвам се, защото тази едновременно сладка и горчива история събужда най-различни чувства в мен. Поглеждам Мейв, която бърше сълза, потекла под очилата, и аз стискам ръката й още по-силно.
— Знаеш ли какво още ми каза? — Мейв преглъща сълзите и се усмихва. — Каза: „Ще ставаш баба.“
В първия момент оставам с отворена уста, след това писвам:
— Мейв! Господи, Мейв!
Скачам от стола, заобикалям от другата страна на масата и я прегръщам с всички сили.
— Мейв, това е чудесно! Нищо че не изглеждаш достатъчно възрастна, за да си баба — добавям аз. Пускам най-широката си усмивка и я притискам отново толкова силно, че не й оставям дъх, а пък сервитьорът избира точно този момент, за да ни донесе най-сетне чая. Ние го отказваме и поръчваме бананов сплит с двойно количество сметана, за да празнуваме.
По-късно, след като двете с Мейв се прибираме и аз изгледах епизодите на „Гордост и предразсъдъци“ с участието на Колин Фърт, се затварям в стаята си и се каня да си легна. Само че преди това трябва да направя нещо.
Вадя телефона и преглеждам номерата. Не очаквам да открия някого, но въпреки това си струва да пробвам, а и в най-лошия случай ще оставя съобщение. Откривам номера, набирам и слушам как звъни. Както очаквах, включва се гласовата поща.
— Здравейте, мамо, татко, аз съм. Обаждам се, за да ви кажа, че ви обичам и двамата…
— Емили? — прозвучава гласът на мама. — Ти ли си?
Стряскам се.
— Да, аз съм. Мислех, че още не сте се върнали от екскурзията.
— Днес се върнахме. Още ли си в Англия?
— Ъъъ… да. — Господи, колко глупаво, трябваше да изчакам да се върна в Ню Йорк.
— Добре ли си, миличка? Какво има?
Тъкмо си мисля да й кажа: „Нищо, просто звъня, за да ви пожелая честита Нова година.“ Само че, ако го направя, знам, че ще минат още двайсет и девет години, преди да се обадя по същия повод. А тогава може и да е прекалено късно.
Поколебавам се и преди да се усетя, казвам онова, което исках.
— Може ли следващата година да прекараме Коледа заедно? Да си останем вкъщи. Като семейство.
Следва мълчание. Усещам, че мама е силно изненадана. След това отговаря с нескрито удоволствие:
— Великолепна идея, Емили. Май двамата с баща ти ще оставим раниците за една година.
Пет минути по-късно, след като сме си взели довиждане, аз затварям и се отпускам на възглавниците. Виждате ли? Съвсем лесно е. Очаквах разправия, мислех си, че ще трябва да ги убеждавам, но се оказа, че греша. Гася лампата и затварям очи. Просто трябваше да вдигна телефона и да попитам.
Трийсет и първа глава
Днес заминаваме от Бат и започваме последния етап от пътуването. Тръгваме на север към Чешър, за да посетим Лайм Парк, използван от Би Би Си за тяхната адаптация на „Гордост и предразсъдъци“, където е снимана известната сцена на езерото с Колин Фърт.
Тръгваме рано. Би трябвало да потеглим след закуската в шест сутринта с набързо приготвения багаж — „приготвям“ е доста пресилено, след като натъпках дрехите си в куфара, навити на топка, все едно имах намерение да забърша с тях мокро петно на пода (нали наскоро ми протече пералнята и направих точно така). Преди това хукнах към фоайето на хотела, за да изпратя имейл.
Снощи взех три велики решения:
1. Не мога да направя нищо със Спайк. Прекалено късно е. Каруцата се обърна, както казваше баба ми, което е доста точно сравнение, като знам какво се случи на Нова година. Затова ще се опитам да забравя за него.
2. Затова пък мога да направя нещо във връзка с имейла от госпожа Макензи. Вместо да чакам да се прибера в Ню Йорк, ще хвана бика за рогата и ще ги попитам направо дали имат намерение да продадат бизнеса. Предпочитам да знам отсега, вместо да продължавам агонията и през следващите четирийсет и осем часа да се притеснявам какво ще стане. Все едно трябва да дръпнеш анкерпласт — боли, но пък преминава бързо.
3. Ще престана да използвам тези тъпи поговорки.
Десет минути по-късно все още не съм писала на господин Макензи.
След като отворих имейла на госпожа Макензи, за да отговоря, решителността ме напусна и сега седя бездейна, пръстите ми са над клавиатурата, гледам празната страница и мигащия курсор. Просто не знам какво да напиша. Вече изпратих имейл, в който пожелах на господин Макензи бързо оздравяване. Онова, което исках да напиша, беше: „Имам ли все още работа?“
Сърцето ми се свива и аз усещам лошо предчувствие. Дали да не изчакам малко с хващането на бика за рогата?