Отново ме бодва чувство за вина.
Поредното нещо, което не съм разбрала правилно.
— Не мислиш ли, че трябва да е малко по-високо?
Роуз ме поглежда с извити вежди.
— Не, според мен е добре — усмихвам се весело аз.
Управителят, застанал зад нас, стиснал чук в едната ръка и кутия с пирони в другата, готов да действа, ми се усмихва с благодарност. Имам чувството, че тази сутрин тук са били забити не един и два пирона, докато се намери съвършеното място за снимката.
— Сигурна ли си, че не си пречи със снимката на Джуди? — настоява Роуз.
— Не, според мен и двете имате достатъчно място — опитва се да я успокои управителят.
Поглеждам го с възхищение. Очевидно е истински професионалист. Ако мога да съдя по броя на снимките на стената, той е имал удоволствието да премине през тази процедура с доста капризни дами.
— Мислиш ли? — пита Роуз и по лицето й плъзва усмивка. — Не ми се иска да я засенча.
Едва потискам усмивката си. Единствено Роуз е в състояние да се притесни, че би засенчила носителка на „Оскар“.
— Освен това изглежда толкова стара до мен, нали?
Нищо чудно, след като твоята снимка е правена преди поне петдесет години. Много ми се иска да й го кажа, но просто не мога. Това е моментът на Роуз и тя се наслаждава на всяка секунда. Досега не я бях виждала толкова щастлива. Не бих могла да разваля удоволствието й, като я върна в настоящето.
— Самата истина — отвръщам аз, обръщам се към Роуз и намигам.
Тя грейва.
— Намерихме съвършеното място. Да я оставим тук, какво ще кажете? — пита тя и се обръща към управителя.
По кривото му лице плъзва усмивка.
— А вие, господин Джефрис…
Господи, сега пък какво измисли?, издава изражението му. Тя го стисва за раменете и лепва звучна целувка на бузата му.
— Вие сте истинска звезда!
Снимката на Роуз привлича цяла тълпа. Досега все си мислех, че по-голямата част от групата са решили, че Роуз просто обича да се хвали и надува. Сега обаче започват да си спомнят и въпросите валят.
— Играла ли си със сър Джон Гилгуд?
— Стори ми се позната! Гледала съм те в театър „Олд Вик“ през 1955 година.
— Роуз Рафаел! Ти си онази Роуз Рафаел?
— Кажи ми, какво представлява Джуди?
Роуз, разбира се, е на седмото небе. Отбива въпросите като опитен политик и най-сетне живва, реди вицове от едно време, а публиката й е зяпнала. Госпожица Сотин трябва да използва всичките си умения, за да разпръсне тълпата и да накара групата да поеме към автобуса.
Аз оставам накрая. Никак не ми се иска да се виждам с Ърни след всичко, което се случи. Не стига, че ме излъга хубаво, ами натопи Спайк. Какво да му кажа? Нещо? Нищо? Дали да се направя, че не го виждам? Дали да призная, че знам истината? Какво да правя?
Пресичам паркинга, спирам, тъпча на едно място и разигравам различни сценарии. Какво ще каже Ърни, когато му тикна под носа доказателствата — изрезките от вестници? Ще се ядоса, ще побеснее. Ами ако стане агресивен? Свивам се при тази мисъл. Може и да е стар, но нищо не му пречи да размаха юмруци. Остава и вариантът и двамата да се правим, че нищо не се е случило, да се поздравим любезно, но един поглед ще бъде достатъчен, за да разбере той, че знам истината.
Каквото и да се случи, не мога да отлагам повече. Качвам се последна и се стягам за срещата. Спокойно, Емили, дръж се нормално, не прави сцени пред всички. Качвам се на последното стъпало. Пред мен е Хилъри, но аз виждам островърхата шапка. Добре, вече взех решение. Ще му кажа, че трябва да поговоря с него насаме, че трябва да обсъдим един въпрос, че…
Чакай малко…
— Ти не си Ърни — ахвам аз.
Момчешката фигура с островърха шапка се обръща към мен.
— И последния път, когато се погледнах в огледалото, не бях — отвръща той и се усмихва.
Гледам го и не мога да повярвам. Той е с катинарче, пъпчив и е на не повече от двайсет и една. Не, това момче със сигурност не е Ърни.
Смея се смутена.
— Просто преди… ъъъ… имахме друг шофьор — обяснявам аз и се опитвам да се стегна, но главата ми е готова да избухне от напиращите въпроси без отговори. Къде се е дянал Ърни? Да не би да е уволнен? Дали е напуснал по собствено желание? Какво се е случило?
— Да, и аз така разбрах — кима новият шофьор. — Викнаха ме на негово място. Трябвало да тръгне много бързо, изникнал някакъв проблем…
— Какъв проблем? — питам аз. Горя от желание да разбера какво се е случило.
— Не знам — свива рамене той. — Никой не ми казва нищо.
— Бихте ли седнали по местата си — настоява госпожица Сотин и тръгва по пътеката към мен, стиснала клипборда. — Включително и вие, госпожице Олбрайт. Бъдете така любезна. — Тя поглежда мен, след това шофьора и по изражението й ми става ясно, че тя отлично знае какво се е случило, но няма да каже и дума. Но на мен все ми се струва, че госпожица Сотин знае повече, отколкото казва.