— Така е — каза той решително.
— И никога не си позволявате да бъдете заслепен от предразсъдъци?
— Надявам се, че е така.
— Хората, които никога не променят мнението си, трябва особено много да се стараят първоначалната им представа да е точна и справедлива.
Каква лицемерка! Как може да каже подобно нещо? Ако има някой заслепен от предразсъдъци, то това е Елизабет! Връщам се към по-ранни сцени. Тя бе настроена против господин Дарси още от самото начало, още откакто той нарани гордостта й, като я нарече „скучна и безинтересна“.
Едва сега се усещам.
Какво? Не е възможно. Спайк ме нарече така. Господин Дарси нарече Елизабет „посредствена“ и „некрасива“. Клатя глава. Странно. Това пък откъде изникна? Прогонвам мислите и отново насочвам вниманието си към страницата.
— Може ли да попитам какъв е смисълът на въпросите ви?
— Те ще ми помогнат да си изградя представа за вашия, характер — каза тя, като се стараеше да не звучи много сериозно. — Опитвам се да го разбера.
Само че не е точно така, нали, казвам си аз. Очевидно е, че Елизабет вече си е създала мнение за господин Дарси и сега просто се заяжда. Нека бъдем честни. Единствената причина, поради която Елизабет повярва в разказа на Уикъм, при това без каквито и да било доказателства, е, защото вече бе решила, че господин Дарси е съвършен мръсник. Така си имаше оправдание, че не го понася.
А пък единствената причина, поради която знам това със сигурност, е, защото аз се чувствах по съвсем същия начин в кафенето, когато Ърни ми разказа своята версия на случилото се между него и Спайк. Кажете сега не е ли това съвпадение?
Само че…
Ето че се натрупаха прекалено много съвпадения и не мога да ги пренебрегна просто така. Чакайте малко. Цялата тази история можеше да бъде за мен и Спайк, достатъчно е само да се сменят имената.
Щом тази мисъл ме поразява, не мога да повярвам, че не съм забелязала преди. Започвам да обръщам страниците. Колкото повече се замислям, толкова повече прилики ми се набиват на очи. Припомням си последните ни разговори, спорове, погледи, чувства…
Тъкмо се бяхме запознали и той ме обиди, след това танцувахме на бала, аз повярвах на Ърни, когато ми разказа онези ужасии за Спайк, писмото, което ми изпрати по имейла, за да докаже, че не съм преценила правилно нещата, признанието му в любов, неприятният начин, по който аз реагирах…
Господи, направо ми се повръща от мен самата.
Сега, като се замисля, разбирам, че също като Лизи Бенет съм сбъркала. Не само по отношение на Спайк, ами и по отношение на господин Дарси.
Ето. Признах си. В същия момент кутията, която бях скътала дълбоко в себе си с плътно затворен капак, под който са всички съмнения, трупани през последните дни, се отваря. Дългите неловки мълчания, идеите му за работещите жени, липсата на чувство за хумор, неспособността да прояви дори малко самоирония…
Какво каза Спайк онзи ден в Бат? Действителността винаги се оказва по-голямо разочарование от фантазиите. Говореше за Бети Блу, но същите думи спокойно можех да ги кажа и аз за господин Дарси. В „Гордост и предразсъдъци“ Джейн Остин описва господин Дарси като „умислен“, което звучи много привлекателно, но в действителност той се оказва вечно нацупен, горделив, а както разбрах от личен опит, сексист, а това, че изглежда арогантен, си е чиста проба снобизъм.
Най-сетне ми светва. Не съм влюбена в господин Дарси. Дори не съм увлечена. И още нещо. Никога не съм била. Влюбена съм била в идеята за него, в онова, което той представлява, а и коя жена не би била? Както каза Стела, когато бяхме още в книжарницата, той е мечтата на всяка жена. Само че няма мъж, който да се окаже достоен на фона на онзи захаросан образ, който съм градила години наред. Няма да стане, просто не е възможно. Това е истината за господин Дарси — той наистина е мечтата на всяка жена, но нищо повече. И ще си остане просто мечта.
— Емили?
Гласът ме стряска и аз вдигам поглед към Мейв.
— Ти май се беше отнесла нанякъде — киска се тя и нагласява очилата на носа си, за да ме погледне по-внимателно. — Не забеляза ли? Виж! Пристигнахме.
Тя посочва навън и аз едва сега забелязвам, че всички са на паркинга, бъбрят оживено и тръпнат в очакване. Автобусът е празен.
— Извинявай, бях се зачела — оправдавам се аз и се надигам. — Върви, идвам.
— Дадено — отвръща Мейв и ми се усмихва. — Господи, колко вълнуващо. Мястото, където е снимана великата сцена на езерото. Може пък да видим нашият господин Дарси — извива вежди тя.
— Надявам се — отвръщам аз, гледам след нея, докато слиза, и мислено й отправям молба да ме остави.