Искрено се надявам да го видя, казвам си аз, докато си събирам нещата. Разбрах още нещо. Между нас с господин Дарси никога няма да се получи. Това няма нищо общо със странната ситуация, с шантавите обяснения за срещата ни, а с нещо много по-прозаично — двамата с него сме съвършено различни. Разликите между нас са непреодолими.
Вижданията ни са коренно различни. Трябва да му кажа всичко това, но тъй като нямам номер, на който да му позвъня, нито пък мобилен, за да му изпратя есемес, ще се наложи да стане по трудния начин и да се изправя срещу него.
Усещам как решителността ми започва да се стопява.
Единственият проблем е как да го намеря, за да поговоря с него.
Трийсет и трета глава
— Както повечето от вас знаят, Лайм Парк бе превърнат в една от най-прочутите снимачни площадки, когато Би Би Си се зае да филмира тук Пембърли, домът на нашия любим господин Дарси. Това не бе по оригиналния роман. Предполага се, че Чатсуърт Хаус в Дарбишър е дал вдъхновение на Джейн Остин за Пембърли. Затова пък за всички почитателки на Колин Фърт именно тук е заснета известната сцена, в която господин Фърт излиза мокър от езерото…
Дамите, събрали се във фоайето на огромната къща, задюдюкаха одобрително, докато слушаха обясненията на госпожица Сотин…
— Имаме късмет, че ни позволиха да надникнем тук. Обикновено по това време е затворено за почитателите на Джейн Остин, но по изключение отвориха за нас. Браво!
Тя изръкоплясква и останалите я следват. Пляскам и аз, макар че почти не я слушам. Прекалено заета съм да мисля за господин Дарси. Как да му кажа, че между нас всичко приключва, ако не го видя отново? А как да го открия, за да му кажа?
Питам се къде ли ще се засечем отново, защото местата на срещите ни са винаги романтични и вълнуващи, но откривам, че в този момент се дразня от възможността. Дори съм разочарована. Не ми трябва тайнствен мъж; искам мъж, на когото да мога да изпратя есемес. Аз, дето мразя да пускам есемеси и се оплаквам, че в това няма нищо романтично и отнема цялата тайнственост. Сега единственото ми желание е да напиша „Къде си?“ и да го изпратя.
— Въпреки че Чатсуърт Хаус, където Джейн Остин е била през 1811 година, може да е била истинският Пембърли, според мен, дами, всички вие ще се съгласите, че Лайм Хол би бил по-подходящ за Елизабет, когато стане господарка на дома…
Два часа по-късно госпожица Сотин е към края на обиколката. Води ни към последната стая, а аз не спирам да се оглеждам с надеждата да зърна господин Дарси. Надявам се да се появи изневиделица. Очаквам да видя познатия висок мургав мъж, вечно замислен, да чуя характерния строг глас, който изговаря внимателно всяка дума.
Въпреки това разгледах всички мраморни бюстове, надникнах зад всички мебели и през всички прозорци с надеждата да го видя. Сега вече посещението ни е към края си и аз губя надежда, че той ще се появи отнякъде. Започвам да се опасявам, че никога повече няма да го видя.
При тази мисъл усещам странна смес от тъга и облекчение. Сигурно защото не ми се налага да давам обяснения за раздялата ни, но пък нещо ме притеснява — след всичко, което се случи, ми се иска да се сбогуваме както трябва, да доведа всичко докрай, както казваме ние, американците.
След края на обиколката всички се отправят към кафенето и магазина за сувенири, само аз излизам навън и се оглеждам. Тук наистина е невероятно красиво. Не бях забелязала колко удивително е това място. Бях прекалено вглъбена в книгата, когато пристигнахме, и не забелязах алеята за автомобили през парка, нито пък къщата, която прилича на италианско палацо, заобиколена от градина, отразена в езерото. Сега не мога да откъсна поглед. Невероятно удоволствие.
Къщата е истинска прелест, може и да е малко големичка и натъпкана с часовници, гоблени и дърворезба, докато седемнайсетте акра викторианска градина, включително розова градина, паркът и гората са се ширнали сякаш до безкрайността. Лайм Парк е наистина вълшебно място. Сега вече разбирам защо от Би Би Си са се спрели на него. Тук е истински рай. Великолепно е. Сякаш нищо не се е променило през последните сто години и времето тук е спряло да тече.
Поемам си дълбоко дъх и натъпквам ръце в джобовете. Застанала сама в студения януарски ден, аз гледам към езерото и разсеяно наблюдавам патиците в далечината, които квакат и се гмуркат във водата.
— Красиво е, нали?
Обръщам се стресната и виждам, че госпожица Сотин се приближава. Бодва ме съжаление. Не ми се говори с никого. Искаше ми се да остана сама.
— Много — кимам аз. — В Ню Йорк няма такива гледки. — Казах го просто за да кажа нещо. Май умението ми да водя неангажиращ разговор ме предаде.