— Не се съмнявам — усмихва се тя и застава до мен.
Поглеждам я с крайчеца на окото си и забелязвам нежните черти, къдриците, изплъзнали се изпод кожената шапка, която отива изключително много на маншона. Тази жена наистина ми напомня на някого. Цяла седмица се опитвах да си спомня и така и не успях.
— Кажете, госпожице Олбрайт, хареса ли ви екскурзията? — Тя се обръща ненадейно и забелязва, че я наблюдавам.
— Много — кимам аз и бързо извръщам поглед. — Беше… — Опитвам се да намеря думата. Само че има ли дума, която да обобщи всичко онова, което се случи през изминалата седмица? Май няма такава. — Интересно — изтърсвам аз.
Госпожица Сотин ми се струва доволна от отговора.
— Коя беше любимата ви част?
Колебая се. Преди със сигурност щях да отвърна „господин Дарси“. Нямаше да го кажа, но поне щях да си го помисля. Ами сега? Сега вече не съм толкова сигурна. Всичко се получи толкова объркано, че наистина не знам какво да мисля.
— Всичко — заявявам накрая аз. — Беше прекрасно.
— Прочетохте ли имейла на господин Харгрийвс?
— Да — отвръщам аз, преди да се усетя какво точно ме пита. Вдигам бързо поглед. Госпожица Сотин ме наблюдава, а лешниковокафявите й очи блестят на слънцето. — Вие как…
— Откъде знам, че ви е писал ли? — усмихва се накрая тя. — Аз му дадох имейла ви.
— Не може да бъде!
— Нали нямате нищо против?
В първия момент мълча, след това бързо отговарям:
— Не, разбира се. — Клатя глава. След това събирам смелост и се обръщам към нея. — Той разказа ли ви какво се случи? Спомена ли какво има намерение да напише?
— Не. Не съм го питала и той не ми каза. — Поглежда ме, дълбоко замислена, и най-сетне заговаря: — Предразсъдъците могат да изиграят лоша шега, Емили. Същото важи и за гордостта — обяснява тихо тя и ме поглежда сериозно. — Знаете, че всички героини на Джейн Остин са борбени жени. Те се придържат към принципите си, преследват онова, което желаят, и не се страхуват да си признаят, когато сгрешат. — Поглежда ме с блеснали очи. — Да не направи човек нищо е дори по-лошо, отколкото да допусне грешка.
Попивам всяка дума, която ми казва. Прехвърлям думите в главата си и тъкмо се каня да кажа нещо, когато се разсейвам от някой, който плува в езерото. Не може да бъде. Януари е все пак! Смръщвам чело и присвивам очи, за да виждам по-добре. Плувецът понечва да излезе от водата. Господи, все още е облечен. Сигурно замръзва. Оттук личи как са щръкнали зърната му под мократа риза…
Леле! Това не е ли небезизвестната сцена на езерото? Само че това не е Колин Фърт…
— Това е господин Дарси — ахвам аз.
В мига, в който го казвам, покривам уста с ръка и ми се иска да си върна думите назад. Мама му стара! Никога ли няма да се науча да си затварям голямата уста? Защо го казах? Екскурзоводката ми сигурно ще реши, че съм напълно превъртяла.
Поглеждам към госпожица Сотин, но тя дори не е трепнала. Стои неподвижно. Чак след малко се обръща към мен и по устните й трепка любопитна усмивка.
— Не ми е приятно да го кажа, но той съвсем не е Колин Фърт, нали?
— Не, не е. — Смея се, след това застивам на място. Какво, по…
Тя да не би…
Отварям уста, но не мога да кажа и дума. Цялата тази работа е толкова странна, че в главата ми се зарояват милиони мисли.
Нямам време да изкажа нито една от тях. Трябва да поговоря с господин Дарси, преди да изчезне отново. Поглеждам към езерото. Той вече върви по ливадата.
— Трябва да вървя — избъбрям аз. Без дори да погледна назад, хуквам надолу по хълма след него.
Докато стигна долу, той вече е изчезнал.
Обръщам се и наляво, и надясно, но тъй като не го виждам, спирам пред висок жив плет. Навеждам се, подпряла ръце на коленете, и се опитвам да си поема дъх. Сърцето ми е като бутало на автомобил и всеки момент заплашва да изскочи от гърдите ми. Господи, нямах представа, че съм толкова некадърна бегачка.
Оставам така няколко минути и чакам дишането ми да се успокои и в същото време оглеждам оплесканите си с кал ботуши и се питам какво да правя оттук нататък. Въздишам, отмятам коса назад и се съсредоточавам. Може и да не съм за Олимпиадата, но не ми отне много време да дотичам от върха на хълма. Той трябва да е някъде наоколо. Въпросът е къде.
Решавам да поема към градината. Досега нямах представа какво е градина. Нали живея в Ню Йорк, така че най-зеленото нещо, което съм отглеждала, бяха люти чушки на перваза на прозореца. Веднъж Стела ми подари най-красивата розова орхидея, но когато цветчетата окапаха, реших, че съм я уморила и я изхвърлих. По-късно научих, че това било напълно нормално и щели да поникнат нови. Достатъчно е да кажа, че Стела направо ме уби.