В този случай не е нужно да си експерт, за да разбереш, че градината тук е повече от великолепна. Дори през зимата храстите и растенията са прекрасни, живият плет е избуял като през лятото, всичко е съвършено оформено, покрай пътеките няма и следа от прораснала или суха трева. Който и да е друг път щях с огромно удоволствие да отделя време, за да обиколя и разгледам, защото знам колко много усилия полага татко за неговата оранжерия и разсад, как се грижи за растенията и избира специална почва за различните видове. Сега обаче ме чака сериозен разговор. Дължа го на господин Дарси.
Отблъсквам детските си спомени и забързвам по една от пътеките.
След като се въртя известно време ту наляво, ту надясно и търся познатата фигура или аромата на парфюма му, дори характерното хрущене на чакъла, започвам да губя надежда. Става късно, скоро ще тръгваме, а от него няма следа. Напълно объркана съм.
Освен това се загубих.
По дяволите!
Забавям крачка, оглеждам се и се опитвам да се ориентирам. Добре, няма проблем. Просто трябва да открия слънцето и то ще ми подскаже… Не съм много сигурна какво точно ще ми подскаже, но, така или иначе, няма начин да открия слънцето, защото небето е покрито с тежки сиви облаци и всеки момент може да завали. По дяволите и много пъти по дяволите.
Опитвам се да се ориентирам по друг начин. Проблемът е, че през всичкото време се мъчех да открия господин Дарси и не обърнах внимание на нищо друго. Не помня откъде минах. Не помня дори дали завих наляво покрай фонтана или надясно. Дали не продължих направо?
Оглеждам с нескрито съмнение лабиринта от пътеки. Живият плет се издига прекалено високо. Инстинктът ми подсказва от коя посока съм дошла, но той ми подсказа и че изход 20 на летище „Джей Еф Кей“ е в тази посока, а се оказах не където трябва и за малко да си изпусна полета, та се наложи да фуча през цялото летище с електрическата количка, пуснала алармената светлина. Думата „срам“ изобщо не е в състояние да опише онова, което преживях.
Забелязвам стара каменна пейка, решавам да не се занимавам повече с опити да се ориентирам и тръгвам към нея. Тя е под някакво старо дърво, покрита е с мъх и лишеи, въпреки това аз сядам. Веднага усещам как студът се просмуква през дънките ми. Загръщам се с палтото, но то не е достатъчно дълго и не може да се разтегне, за да ме стопли достатъчно. Готова съм да призная поражението си.
Някога да ви се е струвало, че нищо не е наред, че всичко върви наопаки? Имали ли сте чувството, че каквото и да правите, нещата не се оправят и е прекалено късно?
Слепоочията ми пулсират и усещам умора. Писна ми, много ми писна. Не мога да обикалям и да търся мъж, който изобщо не би трябвало да съществува. И то защо? Единствено за да скъсам с него и да се сбогуваме.
Неочаквано усещам нещо мокро по бузата си и огромна сълза се стича по лицето ми. Избърсвам я гневно с ръкава на палтото. Само че след нея руква друга, после още една и накрая ръкавът ми се оказва съвсем мокър, а сълзите не спират.
Предавам се. Не мога да се занимавам с нищо повече. Няма да търся господин Дарси, отказвам се от надеждата Спайк да ми прости, няма начин да оправя нещата, няма да има хепиенд.
Прегръщам колене към гърдите си, заравям лице в шала и се разплаквам като дете.
Трийсет и четвърта глава
Нямам представа колко време съм стояла така. Бях свита на топка, а раменете ми трепереха. Не знам и колко време щях да остана, ако не бях усетила нечия ръка на рамото си.
Още преди да вдигна поглед, знаех кой е.
— Емили, какво има?
Господин Дарси се е навел над мен, по острите му черти се е изписала изненада. Подсмърчам често-често и отмятам мокрите кичури коса, залепнали по лицето ми. Иска ми се да почувствам облекчение, задето е до мен, но не изпитвам нищо. Каква каша. Да не говорим, че изглеждам ужасно, казвам си нещастно аз и подсмърчам отново, защото носът ми продължава да тече. Господи, сигурно изглеждам ужасно.
Без да каже и дума, господин Дарси ми подава бяла кърпичка. Дръпвам я с благодарност и бърша подпухналите си очи и по колосаната тъкан остават черни петна от очната линия и спиралата, а накрая издухвам почервенелия си нос. По дяволите! Каква ти женска тайнственост, от нищо не ми пука в момента. Свивам кърпичката на топка и най-сетне вдигам подутите си очи към него.
Както обикновено, той изглежда съвършено и нищо не е в състояние да го притесни. Дотолкова, че ми се струва напълно безразличен.
— Емили, моля ви. Кажете ми защо плачете?
В гласа му се прокрадва нетърпение и аз забелязвам, че ръката му е все още върху моята. В този момент ми се иска повече от всякога някой да ме прегърне, вместо да се държи на разстояние и да ме гледа изпитателно.