— Нима намеренията ми не са ясни? — настоява той и ме поглежда гневно.
За частица от секундата разбирам, че съм попаднала в странна ситуация. Пред мен е господин Дарси, най-чаровният герой на всички времена, и ми се обяснява в любов. А пък аз се шашкам.
— Не си мой тип — изтърсвам аз.
— Тип ли? — повтаря удивен той, тъй като никога досега не му е минавала подобна мисъл.
Отново се опитвам да обясня.
— Вината не е в теб, а в мен. — Прибягвам до старото клише.
Той пребледнява и едно мускулче на челюстта му започва да играе нервно.
— Нали сама ми казахте, че сте мечтала за този момент, че да сте с мен е истинска фантазия — провиква се той. Скача от пейката, започва да крачи напред-назад и прокарва пръсти през косата си.
Така ли съм казала? Не си спомням. Бях така омаяна от него, че не помня.
— Така беше. Аз… — Млъквам. Господи, никога не ме е бивало да скъсвам с обикновени мъже, камо ли с господин Дарси. Какво да му кажа? Че не е онова, на което съм се надявала ли? Че просто не е мъжът, когото съм си представяла във фантазиите, може би? Само че вината не е негова, защото нито един мъж не може да е като мечтаният образ. Вдигнала съм летвата прекалено високо и никой не е в състояние да я докосне. Може би съм го направила с някаква цел.
Стела е права. Аз съм безнадеждна романтичка. Освен това съм глупава романтичка. Живея в света на фантазиите. Крайно време е да сляза на земята. Искам истинска връзка с истински мъж от истинския свят — с истински проблеми, грешки и съм готова да го приема такъв, какъвто е.
Поглеждам господин Дарси. Той е притиснал длан към челото си, подпрял лакът на едно дърво и се опитва да се съвземе. В този момент разбирам, че не искам романтичен герой от роман да признава неугасващата си любов към мен. Нощна езда по бална рокля може и да е много романтично събитие, но дупето ти се скапва — вярвайте ми, защото моето все още е натъртено, — а вместо някой да ми рецитира поезия, искам мъж, който да пусне някой виц, с когото да обсъдя някое телевизионно предаване.
Искам да излизам с мъж, който ще се държи мило с приятелките ми… (Спомням си как Спайк убеждаваше Роуз да сложи своя снимка.)
Искам мъж, който е чувствителен и забавен… (Мога ли да забравя как Спайк се правеше на пияна кокошка на дансинга?)
Искам мъж, който да изразява открито чувствата си, а не да си ги таи… (Отново мисля за Спайк и за разправията ни след бала. Не беше нужно да се държиш толкова грубо и заядливо. Все пак и аз си имам чувства.)
Искам мъж, който няма нищо против, че се храня с пръсти или че съм облякла сексапилна рокля… (Помня как Спайк ме огледа в балната зала и заяви: „Красива рокля“, а след това кимна одобрително.)
Искам мъж, който да се впечатлява от работата ми, не да ахва ужасен… (Ами, че това е чудесно, похвали ме Спайк, когато му разказах с какво се занимавам.)
Искам мъж, който не очаква от мен да свиря на тъпото пиано, а да се мотаем заедно и да гледаме готини предавания по телевизията и…
— Да не би да има друг? — пита уплашено господин Дарси.
Вдигам поглед към него и се колебая.
За бога, Емили, признай си. И пред себе си, и пред господин Дарси. Не ти се иска да излизаш, с който и да е мъж, искаш Спайк. Той отговаря на всичките ти изисквания.
— Да — промълвявам аз.
— Влюбена ли сте в него?
Не смея дори да трепна. Колкото и да се опитвах да мразя Спайк, така и не успях. Дори се получи обратното.
— Да — отвръщам аз без следа от колебание. — Може и да съм — признавам с усмивка.
Господин Дарси пребледнява. Доколкото разбирам, не е свикнал дамите да му отказват, мисля си аз и си припомням известната сцена, в която предлага брак на Елизабет Бенет. Наистина ще й предложи. Сигурна съм.
Той се овладява бързо, застава пред мен и стисва ръце зад гърба си.
— Позволете да ви запитам още нещо — моли той толкова официално, че аз не знам как точно да реагирам.
Независимо от всичко, което се случи, господин Дарси ще ми липсва.
— Разбира се — усмихвам се плахо аз. — Каквото искаш.
Той мълчи, за да се успокои, след това пита:
— Какво притежава той, което на мен ми липсва?
— Истински е.
В мига, в който погледите ни се срещат, огромна капка дъжд пада в скута ми. Поглеждам към небето. Следват още много едри капки, които полепват по лицето ми и се стичат към яката. Сивото небе съвсем е притъмняло и всеки момент ще се излее порой, а след проблесналата светкавица се чува далечен тътен.
— Бързо, бурята е точно над нас — провиквам се аз. — Трябва да се подслоним някъде.
Скачам от пейката, навеждам глава и хуквам, за да открия място, на което да се скрия, но дъждът плисва, превръща се в порой и пътеките стават хлъзгави, а аз почти не виждам, защото навява точно в лицето ми. Дърветата са голи, няма къде да се подслоня, затова ставам мокра като кокошка, докато се чудя как да изляза…