Заковавам се на място. Пред мен е Лайм Хол. Огромната сграда сякаш ме пита: „Защо чака толкова дълго?“ По лицето ми плъзва широка усмивка и аз усещам как ме залива облекчение. Вече знам накъде да вървя. Не съм се изгубила.
Обръщам се, за да кажа на господин Дарси, но него го няма. Не се мярка наоколо, разбирам аз и се оглеждам. Ама той къде изчезна? Може да е изостанал, може да е поел по друга пътека, може да се е върнал там, откъдето се появи.
В този момент дъждът спира също толкова внезапно, колкото е започнал. Птиците отново чуруликат, познатите шумове се носят отвсякъде, а тревата ухае приятно. В миг усещам прилив на еуфория.
— А, ето я и нея…
Чувам гласове и се обръщам. Роуз и Хилъри бързат към мен с два огромни чадъра. Усмихвам им се. Тъй като Роуз държи да е на токчета през всичкото време, сега едва пристъпва по хлъзгавата трева. Очевидно магазинчето за подаръци не им е било интересно.
— Здрасти — махам аз с ръка и приглаждам мократа си коса. — Какво ви води насам?
Хилъри ми отправя типичната за адвокат хищна усмивка.
— Ти, миличка — отвръща бързо тя.
Поглеждам към Роуз с надеждата да ми обясни какво става. Тя първо си поема дълбоко дъх, след това протяга ръка и стиска обичливо моята. Странна работа.
— Може ли да поговорим?
Трийсет и пета глава
— Наздраве — ухилвам се аз.
Внимавам малкият ми пръст да „стърчи“ (както ме учи Роуз), хващам позлатената дръжка на чашата за чай и я вдигам.
— Наздраве — грейват Роуз и Хилъри и вдигат своите.
Чува се тихо издрънчаване, когато трите чашки от костен порцелан се срещат, а аз съм готова да се пръсна от щастие.
Господи, колко обичам Англия! На това му се казва цивилизован начин да се прави бизнес.
Вече е следващият ден, в Лондон сме, в „Савой“ и пием следобеден чай с Роуз и Хилъри. Днес е последният ден от екскурзията ни. Пристигнахме по обед и много от дамите се заеха да си разменят адреси и да се целунат за сбогом (Рупинда не искаше да си тръгне, преди да накара всички да се запишат да заминат с нея в комуната в Гоа следващата година), а след това да хукнат и да хванат различни полети и влакове.
Двете с Мейв се сбогувахме рано сутринта. Тя щеше да вземе полет от Манчестър за Ирландия и обеща да ми звънне следващата седмица веднага след като се срещне с Шанън. Много е притеснена, но и много развълнувана и у нея вече прозира увереност, от каквато преди нямаше и следа. Откакто брат й се обади, тя се промени. Жената, с която се сбогувах днес, няма нищо общо с плашливата мишка, с която се запознах преди седмица. Прегърнах я за сбогом и тя ме притисна до себе си. Когато тръгвах, изобщо не предполагах, че ще се сприятеля с такива чудесни хора, при това пенсионери. Истината е, че тази седмица се случиха наистина необичайни неща.
Едно от тях е причината да седя в скъп хотел, на кадифено канапе, да пия чай и да похапвам най-тънкият сандвич с краставица, който можете да си представите. Лапвам го на една хапка. Когато съм превъзбудена, ме кара на ядене, дори когато не съм гладна. Посягам към нов триъгълен сандвич. Всъщност те се оказаха доста вкусни.
Всичко се случи толкова бързо, че още не мога да се опомня. Когато Роуз и Хилари ме потърсиха, за да поговорим, нямах представа за какво става въпрос.
Само че Роуз, естествено, веднага мина на въпроса.
— Ти мислила ли си да си купиш своя книжарница? — попита тя, без да усуква.
И този въпрос го зададе жена, която се е накичила с диаманти, които едва ли ще мога да си позволя дори да не харча заплатата си цяла една година. Не се сдържах и се усмихнах.
— Не съм спестила толкова — пошегувах се аз.
При тези думи Роуз и Хилъри се разсмяха от все сърце.
— Обожавам чувството за хумор на нюйоркчани — възкликна Хилъри.
— Не е това, глупаче — намеси се Роуз. — Не знаеш ли кое е първото правило в бизнеса? Не плащаш за нищо. Нека някой друг да плати. — Сигурно съм ги гледала напълно объркана, защото тя продължи да обяснява: — Говоря ти за инвеститори, миличка! На теб ти трябват инвеститори.
Все едно да кажеш на човек, на когото му е свършил бензинът, че трябва да спре на някоя бензиностанция.
— Така е, но къде точно да намеря инвеститори? — попитах аз.
— Сега идва най-хубавото — отвърна Роуз, сякаш беше очевидно. — Пред теб е!
— Какво ще кажете за нова кана чай?
Чувам непознат глас и вдигам поглед към сервитьора италианец, който е от типа мъже, които карат жените на определена възраст да се кискат и да припадат.