Хилъри го отпраща с леко трепване на химикалката си.
— Не, благодаря — нарежда тя. След като се опита да флиртува с него и разбра, че е сгоден, тя изгуби интерес. — Сметката, ако обичате.
Хилъри е тук в ролята на адвокат. Може и да се е пенсионирала и да се е отказала от партньорството в голяма лондонска фирма, но все още има право да практикува и ще подготви необходимите документи.
Не споменах ли? Колко съм глупава! Толкова съм развълнувана, че не мога да мисля. Добре, ще говоря направо, също като Роуз…
Аз, Емили Олбрайт, ще стана новият собственик на „Макензи“.
Точно така. Честна дума! Можете ли да повярвате?
И аз не мога, но е истина. След като вчера разговарях с Роуз и Хилъри и се разбра, че те не се майтапят с мен и Роуз говори напълно сериозно, се обадих на господин Макензи с треперещи ръце и проведохме разговор, по време на който аз писках като някоя, дето се е налапала с хелий от балон, за да уточним дали ще продава книжарницата и при какви условия. Той остана очарован.
— Сега вече знам, че ще бъде в добри ръце — въздъхна той.
Бях не седмото небе, та затова не помня какво казах, освен че го залях с хиляди благодарности и не спрях да повтарям, че накрая мечтата ми се е сбъднала.
Двете с Роуз ще имаме общ бизнес. Нищо няма да се промени. Аз ще продължа да съм управител на книжарницата, а тя ще бъде немият партньор.
— Великолепно!
Роуз подрънква с бижутата си като играчки и пляска от радост.
— Много се радвам, че ще се заема с нещо ново. Тъкмо няма да мисля за мъже.
Ням партньор, друг път.
Сбогуваме се на тротоара пред „Савой“.
— В началото на следващата седмица ще ти пусна документите по пощата — обещава Хилъри и стиска здраво ръката ми.
— Супер, мерси — усмихвам се аз и разтърсвам нейната.
— За мен беше огромно удоволствие — кима тя.
— С теб няма да се сбогуваме — заявява Роуз, облечена в дълго до петите кожено палто и маншон от същата кожа.
Обръщам се към нея. Чувствам се малко объркана, да не говорим, че очите ми смъдят.
— Няма — подсмърчам аз, — партньоре — добавям аз с тексаски акцент.
Роуз се киска доволно и лепва две яркочервени целувки на бузите ми.
— Кога е полетът ти за Голямата ябълка? Се soir23!
Усмихвам се.
— Да, затова ще отида да поразгледам забележителностите.
— Американка за пръв път в Лондон… — Роуз затваря очи, готова да припадне. — Спомням си първото си пътуване до Париж на младини. Чуждите градове сякаш те влекат към приключения — тя отваря едното си око и извива вежда.
— Ами… май се наситих на приключения — смея се нервно аз.
Роуз ме поглежда многозначително, за да ми покаже, че не вярва на нито една моя дума.
— Чао, миличка — казва бързо тя. — Ще се чуваме.
— Не знам как да ти благодаря.
— Глупости. Аз трябва да ти благодаря, Емили.
— На мен ли! — поглеждам я объркана аз.
— Задето ми показа колко е важно истинското приятелство — отвръща напълно сериозно тя. — Задето ме накара да разбера, че не ми трябва мъж, за да се чувствам значима и да имам самочувствие — тя навежда глава и стиска здраво ръката ми. — За пръв път от много години не се чувствам невидима, Емили.
— Никога не си била невидима — отвръщам с усмивка аз и също стискам ръката й.
Очите ни се срещат и за момент двете оставаме така, докато не ни прекъсва Хилъри:
— Искаш ли да вземем едно такси? Аз съм към гара „Юстън“…
— Такси ли? — повтаря удивената Роуз и се обръща към мен. — Каква си ми глупавка, качваш се с мен в бентлито.
Докато го казва, най-голямата и лъскава кола, която съм виждала, се плъзва до тротоара и униформен шофьор слиза и отваря вратата. Човекът е с бели ръкавици и островърха шапка.
— Лари, може ли да откараме приятелката ми до „Юстън“?
— Разбира се, мадам.
Мадам ли?
Двете с Хилъри се споглеждаме, готови да ахнем, но тя се качва след Роуз в луксозния автомобил, а Лари затваря вратата след тях. Моторът измърква и докато се отдалечават, обсипаната с диаманти ръка на Роуз ми маха от прозореца.
Потискам кикота си. Невероятна е тази Роуз. Не мога да го отрека.
Сама съм на натоварената улица. Поглеждам си часовника. Остават ми още няколко часа преди полета за Ню Йорк. Купила съм си билет за най-късния полет, за да ми остане време да разгледам колкото мога последния ден — Биг Бен, Парламента, Бъкингамския дворец, Ландън Ай24, галерия „Тейт“ и всички останали галерии. Лошото е, че след като съм тук, нямам никакво желание да разглеждам забележителности.