Хващам удобно малкото куфарче на колелца и тръгвам. Реших да оставя доста от книгите си на хотела в Бат. Обикновено не се разделям с книгите си, защото ги чувствам като част от себе си, но там изборът им беше толкова нещастен, че се почувствах длъжна да направя нещо по въпроса. Ами да. Разни разръфани книжки на Даниел Стийл. Книга за нумизматиката. Автобиографията на Джери Халиуел25! Сега поне могат да се похвалят със стойностни четива, а на мен куфарът ми е почти празен, да не говорим колко по-лек е.
Наоколо е пълно с туристи и хора, тръгнали да обикалят януарските разпродажби, аз криволича между тях и зяпам разсеяно витрините. Поглъщам с поглед непознатите сгради и се наслаждавам на аромата на града. Какво удоволствие е да не знаеш къде ще попаднеш, когато завиеш на следващия ъгъл, и няколко часа да можеш да правиш каквото пожелаеш (в рамките на лимита на кредитната карта, разбира се).
Обикалям няколко странични улици и завивам наляво просто защото така ми се иска. Нямам представа накъде съм се отправила и не ми пука. Освен това като знам колко е трагично чувството ми за ориентация, реших да не отварям картата, която госпожица Сотин ми даде на слизане от автобуса. Тя както обикновено бързаше нанякъде. Автобусът направи бърз обратен завой и пое към „Хийтроу“, за да вземе нова група, така че на мен почти не ми остана време да й благодаря и да се сбогувам с нея, когато ми пъхна картата в ръцете и изчезна нанякъде с клипборда.
„Топ шоп.“
Надписът в черно и бяло привлича вниманието ми и аз спирам. След секунда се сещам. Това ли било? Това ли е прословутият магазин? Това ли е любимият магазин на Стела? От това място ли ще изляза преобразена?
На всяка цена трябва да го разгледам.
Тегля куфара и се качвам на ескалатора. Музиката става все по-гръмка, адреналинът ми се покачва и ме обхваща вълнение. Уж ескалаторът върви надолу, а ми се струва, че летя към небето.
Честно казано, невинаги съм била здравомислеща управителка на книжарница.
Стигам долу и ме посреща модна безкрайност. Не мога. Просто няма да успея да се справя сама. Имам нужда от помощ.
Имам нужда от Стела.
Вадя мобилния и набирам бързо. Въпреки че не сме се чували нищо и никакви два дни, имам чувството, че е минала цяла вечност. Чувам сигнал свободно. Вчера трябва да се е върнала от Мексико, така че ще се обади…
— Ало?
— Стела, аз съм, Емили.
— Ем? Кога се върна? Обади ми се господин Макензи, за да ми каже да не ходя на работа. Какво става? Всичко наред ли е?
— Супер — отвръщам бързо аз. Ще й разкажа подробностите, когато се върна. В момента има по-важни неща като например „Топ шоп“.
— Чу ли се със Спайк?
— Може и така да се каже — отвръщам аз и бързам да сменя темата. — Ами ти? Говори ли с Фреди?
— Може и така да се каже — повтаря тя. — Ще ти разкажа, като се върнеш. Каква е тази музика? Къде си? Да не си в някой клуб?
Напушва ме смях при тази мисъл. Аз? В клуб? По-скоро папата ще засечете в някой клуб.
Не й обяснявам, че тук е ранен следобед и изтърсвам заветните думи:
— Намирам се в „Топ шоп“.
Тя писва толкова силно, че се налага да отдръпна телефона от ухото си.
— Ем, това е страхотно. Нямаш представа колко ти завиждам! — Тя не може да си поеме дъх от вълнение. — Кажи как е? Хубаво ли е?
Тя ще вдигне кръвно.
— Ами… огромно е и е… ами пълно е с дрехи… — започвам да обяснявам аз. Слисана от количеството стока, аз напредвам бавно и със свободната ръка побутвам закачалките. — Има разни неща, които приличат на… — Колебая се, докато оглеждам вълнения плат, който прилича на палто, но всъщност се оказва „пелерина“.
— Пелерина ли? — писва Стела. — Господи, имат пелеринки! Обожавам ги. От седмици мечтая за тях… — Тя млъква, за да си поеме дъх… — Човек убивам за такава пелеринка.
— Тъкмо затова ти се обаждам. Искам да ти купя подарък, за да ти благодаря за роклята…
Щом чува подарък, тя удавя следващите ми думи в нов писък.
— Подарък? За мен? От „Топ шоп“? — Изговаря думите с такова страхопочитание, което хората пазят единствено за църквите. Но пък модата е религията на Стела. Нали все разправя, че дизайнерът Марк Джейкъбс бил бог.
— Ем, просто не знам какво да кажа…
— Не казвай нищо. Знам, че си тайният ми Дядо Коледа.
Тя мълчи, след това пита:
— Какво?
— Знам, че ти ми изпрати прекрасната рокля за бала — продължавам аз, докато оглеждам пелерините.
— Не съм ти пращала рокля — протестира учудената Стела.
Започвам да се колебая.
— Стига, Стела, знам, че искаш да запазиш тайната, но вече можеш да признаеш.
— Виж, ще ми се да ти бях изпратила рокля, но не съм, Ем, честна дума. Дори се чувствам гузна, че не съм ти купила нищо, а ти ми подари онази чудесна ароматизирана свещ.