Преставам да ровя пелерините. От достатъчно време се познаваме и по гласа й знам кога е с махмурлук и кога ме лъже. Този път казва истината.
— Но аз ти оставих съобщение на гласовата поща, за да ти благодаря.
— А, за това ли било? — пита небрежно тя. — Спомням си, че спомена нещо за рокля, но не се чуваше добре, затова го изтрих.
Бързо премислям кои са възможните дядоколедовци. Засега не измислям никой.
— След като не си ти, кой е тогава? — питам аз. — Кой друг би ми купил такава великолепна рокля?
— Не знам — отвръща нетърпеливо Стела. Представям си я седнала на леглото си, стиснала телефона между ухото и рамото, докато се чуди как да върне разговора към пелерините. — Вълшебната ти кръстница.
Тъкмо се каня да се изсмея, когато си спомням думите на госпожица Сотин. Каква красива рокля! Цветът много ви отива. Подчертава цвета на очите ви.
Тогава дори не се замислих над вниманието, което ми оказа госпожица Сотин, но сега ми се струва, че прояви доста интерес към роклята. Ами как странно ме гледаше…
Не може да бъде! Това е смешно. Защо й е на екскурзоводката ни да ми купува бална рокля, за бога? Господи, аз да не съм Пепеляшка? Защо ще иска да ходя на бал? Връщам се отново на разговора ни.
— Много благодаря. Една приятелка ми я купи за коледен подарък.
— Чудесно! Сигурна съм, че ще имате огромен успех с господата тази вечер.
— Не си търся партньор.
— Глупости. Ще цитирам Джейн Остин. „И на вас ще кажа, както съм казвала често преди, подходящият за вас мъж ще се появи.“
Тогава си помислих, че говори за господин Дарси, но май е имала предвид Спайк.
По дяволите, пак ли? Нали си обещах да не мисля повече за Спайк. Достатъчно. Никаква рокля повече. По-късно ще се заема да разплета тази тайна. Отново насочвам вниманието си към Стела, която чака с притаен дъх.
— Кажи кой размер пелерина носиш? — питам я аз.
Чува се нов писък и тя започва:
— Всъщност съм трийсет и шести номер, но в Англия номерацията е малко по-различна, така че…
Накрая купувам на Стела пелерината и три чифта прашки. И аз си купувам разни неща. Не се и опитвам да се доверя на вкуса си. Дори без Стела да ми напомня, че съм моден инвалид, аз си знам. Затова се обръщам към една от асистентките. Тя ще ми подбере дрехите. Досега дори не знаех, че има такава възможност.
Погледнете ме само! Оглеждам се доволно, докато пътувам на ескалатора. Имам врат. Имам и талия. Дрехите са прекрасно съчетание от цветове и кройки. Облякох един от тоалетите, който асистентката ми избра, впити дънки (представяте ли си ме в тесни дънки), сив пуловер (виждате ли, вече съм почти англичанка), чифт симпатични черни боти с маншети и най-готиното бебешко жълто яке, което можете да си представите. Никога не бих го погледнала, но то е наистина върховно и вече ме заглеждат. Сещам се за Стела и си представям реакцията й. Направо ще изперка. Ще реши, че са ми направили мозъчна трансплантация и че само съм се преструвала, че съм на екскурзия.
Излизам на Оксфорд Стрийт нова жена. Сега какво? Колебая се. Мога да си купя нещо за похапване, само че след сандвичите с краставички вече не съм гладна. Дали да не отскоча до галерията, но пък в момента никак не ми се разглеждат картини.
Можеш да отидеш да видиш Спайк. Стомахът ми се свива и аз усещам някакво потръпване. Цял ден се старая да не мисля за него, но гласът в главата ми не спира да настоява. Не му обръщам никакво внимание. Остава и възможността да пообиколя книжарниците. Сигурно Чаринг Крос е наблизо, а на мен ми се иска да попадна там, откакто гледах онзи филм с Антъни Хопкинс и Ан Банкрофт26.
Той работи в Лондон. Едва ли сградата на „Дейли Таймс“ е далече. Защо не вземеш такси?
Стига! Няма да се виждам със Спайк. Няма никакъв смисъл. Нали вече реших да забравя за него.
Само че умът ми е намислил нещо друго и включва плейъра в главата ми. Веднага чувам гласа на госпожица Сотин: Не забравяйте, не позволявайте на гордостта и предразсъдъците да застават на пътя на любовта ви. Знаете, че всички героини на Джейн Остин са борбени жени. Те се придържат към принципите си, преследват онова, което желаят, и не се страхуват да си признаят, когато сгрешат.
Срещу мен се движи такси с включена жълта светлина. Приближава все повече. Всяка минута ще профучи.
Изпружвам ръка. В последния момент шофьорът отваря вратата и аз се настанявам вътре.
— Накъде, сладурче?
Наблюдава ме в огледалото за обратно виждане. Сърцето ми бие до пръсване. Ще ми прилошее от нерви.