— „Дейли Таймс“, ако обичате.
Трийсет и шеста глава
Табелата е модерна. Буквите са гравирани:
Ако таксиметровият шофьор не ми я беше показал, изобщо нямаше да я забележа, но редакцията на вестника е тук от години и ми се струва, че това е начинът им да кажат: „Ние сме достатъчно известни и не ни е необходим специален надпис. Трябва да сте много тъп, ако не знаете къде се намира сградата на «Дейли Таймс».“
Нервите ми са опънати до крайност и имам чувството, че ще се пръсна.
Поглеждам се (отново) в огледалото, поемам си дълбоко дъх и отварям стъклената врата, фоайето е облицовано с черен мрамор и токчетата на новите ми боти тракат, докато вървя към рецепцията.
— Здравейте, с какво мога да ви помогна?
Рецепционистката, наклепана с поне един тон грим, ми се усмихва любезно.
— Ъъъ… да. Може ли да предадете на Спайк Харгрийвс, че Емили Олбрайт е дошла.
Сърцето ми наистина ще се пръсне.
— По какъв въпрос?
Преглъщам с усилие и се усмихвам.
— Предайте му, че съм дошла за интервюто си.
Десет минути по-късно продължавам да чакам. Е, според часовника ми не са минали десет минути, по-скоро са шест, но имам чувството, че той нарочно ме кара да чакам. Сигурно е решил да ме накаже, решавам аз и нервно потраквам с новите си боти по мраморния под. Май не трябваше да идвам. Изобщо не ми беше работа да идвам. Защо не си вдигна куфара и не се измъкна от „Дейли Таймс“? Няма да се върна никога повече. Освен това…
— Госпожице Олбрайт?
Сепвам се и забелязвам, че рецепционистката ме наблюдава.
— Господин Харгрийвс е готов да ви приеме. Качете се на асансьора до третия етаж и някой ще ви чака на етажа.
За част от секундата се поколебавам дали да не измисля някакво извинение и да не хуква навън с всички сили. Само че нещо ме спира. Имам чувството, че е гласът на госпожица Сотин, която ми казва да не се страхувам да призная грешката си, може и да е желанието ми да постъпя правилно и да се извиня за противното си поведение.
Само че не е така. Искате ли да ви кажа каква е истинската причина, поради която не си тръгвам. Защото си мисля — надявам се, — че съм срещнала човек, който държи на мен и ако не се видя с него, цял живот ще се питам какво ли е щяло да се получи.
— Добре… Благодаря. — Усмихвам се на рецепционистката, грабвам чантите, тръгвам към асансьора и натискам копчето.
Освен това ще пробутам един лаф, който научих от Кат, яко съм хлътнала по него.
— Емили!
Вратата се отваря и аз се озовавам пред разчорления размъкнат Спайк. Сърцето ми трепва. Очаквах да почувствам нещо, когато го видях отново, по-точно казано, надявах се да почувствам нещо. Нали заради това „нещо“ дойдох? Само че не очаквах да е толкова въздействащо. Забравете тръпките, които всички твърдят, че усещат, имам чувството, че цяло стадо носорози лази по гърба ми.
Ето че настъпва неловкият момент, в който не знаем какво да си кажем. Докато се качвах, се опитвах да измисля с какво да започна и реших да се престоря, че е напълно естествено да се появя в офиса на човек, когото само преди два дни нарекох мръсник и лъжец, да му кажа „здрасти“ и да се усмихна.
Въпреки че в първия момент ми се стори, че Спайк се радва да ме види, сега вече ми се струва напълно безразличен, кимва, казва „здравей“ и натъпква ръце в джобовете на старото си кадифено сако.
Какво разочарование. А ти какво очакваше, Емили? Може би да те посрещне с отворени обятия? Честно казано, трябва да си благодарна, че разговаря с теб.
Слизам от асансьора. Краката ми треперят. Опитвам се да се убедя, че са виновни новите високи токчета.
— Трябва да призная, че ти си последният човек, когото очаквах да видя — казва Спайк, докато ме превежда през пълния с работливи журналисти етаж, за да отидем до тесния му ъглов кабинет. Затваря вратата и посочва един стол.
— Сигурно — смея се нервно аз, отпускам се тежко на стола и оглеждам офиса. Малък е, цари царски хаос, но пък е уютен, по стената има интересни картини, а полиците са отрупани с книги. Ама адски много книги. Върху подредените една до друга са натрупани и други, заемат всяко празно място, повечето са огромни книжища с дебели корици, има и малки с меки, на някои липсват кориците…
Как ми се иска да се пресегна над бюрото, да го прегърна през врата и да го помоля да се ожени за мен още днес.
— Кажи как беше? Как мина останалата част от екскурзията?
Отпуска се на стола си, качва крака на бюрото и развързаните връзки на маратонките му се накисват в чашата с кафе. Забелязвам, че на подметката му се е залепила дъвка. Освен това същият този тип, когото доскоро наричах прасе, сега ми се струва очарователен.