Леле, как можах така да объркам всичко?
— А, добре, много добре — кимам аз и се питам кога мога да започна защитната си реч, която репетирах за кратко в асансьора. — Лайм Парк беше невероятен. Очевидно имат най-великолепната колекция от часовници и много красиви картини…
Чувам се, че говоря като екскурзоводка, и се свивам.
— А Роуз закачи снимката си на стената — добавям аз.
— Наистина ли? Супер! — Спайк се ухилва и на мен ми става безкрайно приятно.
Може би имам шанс. Може би той все още ме харесва, дори съвсем малко.
Понечва да каже нещо, след това се поколебава и тъкмо когато решавам, че ще повдигне въпроса за „разговора“ ни, той пита:
— Мейв как е?
Разочарованието ми е потиснато от желанието да му разкажа добрите новини.
— Невероятно — ахвам аз. — Най-неочаквано й позвънила дъщеря й…
— Значи е говорила с Шанън.
— Да, очевидно, медицинска сестра е, омъжена е и… няма да повярваш, Мейв ще става баба — радвам се аз и в този момент се усещам. — Ти каза Шанън — прошепвам аз. — Откъде знаеш, че се казва Шанън.
За пръв път виждам Спайк в момент, когато не знае какво да каже. Потрива брада с юмрук, свежда за кратко поглед към клавиатурата, след това признава:
— Онази сутрин, след бала, когато говорихме за Ърни…
Усещам как се изчервявам.
— Нали ми каза, че Мейв е дала детето си за осиновяване и се чувствала ужасно. Спомних си, че преди няколко месеца пуснахме статия по този въпрос. Беше за срещите на осиновени деца с биологичните им родители. Има агенции, които помагат да откриеш човека, така че когато се върнах в офиса, се поразрових, обадих се…
Спомням си смътно, че Мейв спомена как някой бил питал за нея в същата агенция, към която се била обърнала Шанън.
— Значи ти си се свързал с агенцията? — питам аз и всичко започва да си идва на мястото.
— Не съм искал да се меся — опитва се да протестира Спайк.
— Не исках да кажа… — бързо замълчавам. — Мейв е съвсем различна — прошепвам аз.
— Чудесно, радвам се — кима той и аз разбирам, че е наистина доволен.
— Благодаря ти — усмихвам се аз.
— Не ми благодари. Просто направих някои запитвания. — Той свива рамене. — Това ми е работата. Нали не си забравила, че съм журналист?
Очите ни се срещат и аз веднага си казвам, че никога досега не съм го виждала така притихнал. Как е възможно да съм била толкова сляпа? Как само ми се иска да му кажа защо съм дошла, но просто не ми достига смелост.
— Рецепционистката каза, че си дошла за интервю — продължава Спайк и прекъсва мълчанието.
— Ъъъ, да… да, точно така.
— Леле, не знаех, че толкова искаш да дадеш интервю. Не бях забелязал, че проявяваш интерес.
Той ме поглежда многозначително, сякаш се опитва да ми подскаже: „Досега не се интересуваше изобщо от мен“ и аз усещам как ме бодва съжаление. Може и да си въобразявам.
— Ами не, аз не… — Не знам какво да кажа. — Виж, много мислих и ми се стори важно да разбереш и старото, и новото ми схващане за господин Дарси.
По дяволите, Емили! Старо и ново схващане. Какви ги дрънкаш?
— Ясно. — Спайк извива вежди, за да покаже, че е впечатлен. Но същото това изражение може да означава, че си казва: „Тази е напълно луда.“
И двамата мълчим. Аз въртя косата си на пръста. Той започва да барабани с пластмасова линийка по клавиатурата.
— На мен ли ми е топло, или тук е прекалено топло? — изтърсвам аз.
— Няма да е зле, ако си свалиш якето — посочва той новата ми придобивка.
— А, да, по дяволите.
Тъпота. Мама му стара! Навлякла съм се с палто в сграда с централно отопление и се оплаквам, че било топло. Много съм тъпа, безобразно тъпа. Не си спомням досега да съм повтаряла толкова много пъти „тъп“ през целия си живот. А в момента се решава бъдещето ми.
Притеснена започвам да свалям якето и го сгъвам на скута си. След това, тъй като не знам какво да направя, поглаждам жълтата купчинка, сякаш е любимото ми домашно животно.
— Току-що го купих — обяснявам весело аз. — От „Топ шоп“.
Господи! Ама какво ми става? Да не би сама да си копая гроба?
Устата на Спайк потрепва и съм сигурна, че в очите му забелязах нещо като усмивка.
— Наистина ли?
Ето че ми се присмива. Усещам познатото раздразнение.
— Да. Повиках лична асистентка — продължавам смутено аз. Сега ще му дам да се разбере.
— Иха. — Той се обляга на стола и ме наблюдава развеселен. — И какво точно прави въпросната асистентка?
Настръхвам.
— Сещаш се — отвръщам небрежно аз и се опитвам да говоря така, сякаш съм свикнала отдавна да ползвам лични асистентки. — Обяснява ти за новите тенденции, как да изглеждаш различно, избира ти дрехите… — Поглеждам с какво е облечен Спайк. Този път е с много стари джинси, с маратонки в неопределен цвят и стара тениска с надпис „Смитс“, по която е останало петно от паста за зъби.