— Отсега да знаеш, че съм много добра и ги решавам почти целите. — Напрягам се и също пристъпвам към него.
— Наистина ли?
— Аха.
— Чудесно — прошепва той и аз усещам дъха му на бузата си. — Преди да продължим, трябва да ти кажа нещо.
Вдигам поглед към него. Цялата тръпна от нерви.
— Не ме гледай така уплашено — усмихва се той. — Няма да ти казвам, че съм луд по теб. Вече съм ти го казал.
Притиска ме до себе си и аз най-сетне усещам мечтаната мечешка прегръдка. Залива ме щастие. Няма нищо по-хубаво от това да те прегърне чудесен мъж, който е луд по теб.
— Не е това, има друго — прошепва той и устните му докосват косата ми.
— Какво? — питам аз и усещам как потръпвам.
— Името ми не е Наполеон Цезар…
— Нелсън Харгрийвс — довършвам с усмивка аз. — Сетих се сама. Кажи, откъде идва „Б“-то?
Той ме поглежда изненадан.
— Нали не си забравил, че е на имейл адреса ти?
Негов ред е да се усмихне. Сбръчква нос и ми се струва засрамен.
— Брайън.
— Брайън ли? — кискам се аз. — Жалко, а аз бях решила, че името Наполеон е секси.
— Какво, да не би вече да не ме намираш за сексапилен? — Той се преструва на обиден.
— Ами… Не съм много сигурна — прошепвам аз. — Дали да не се направя на разследваща журналистка… — Пъхвам ръце под тениската и попадам на голата му кожа, отпускам глава назад и той ме целува.
Епилог
— Какво ш’кайте, госпоице?
Двамата работници на стълбата гледат надолу към мен, а простичкият им акцент от Куинс отеква на фона на градския шум. Стоя на тротоара, извила врат, за да виждам, заслонила очи, за да не ми блести утринното слънце.
— Не е съвсем права… Дайте малко наляво — провиквам се аз. Те сумтят и пъшкат и дъхът им излиза на бели валма.
— Ами сега?
Присвивам очи и отстъпвам още крачка.
— Малко по-високо, струва ми се.
Личи им, че имат желание да ме убият. Мен, момичето в жълто яке и вълнена шапка с помпон, която отпива от чаша с кафе и нарежда на двама яки мъжаги в парки, гащеризони и ръкавици без пръсти, които приличат на съвременна версия на Роки. Тъй като аз съм тази, която плаща, не могат да го направят. Нали аз съм шефката?
Те продължават да пъшкат, за да си осигурят по-голям бакшиш.
— Така добре ли е? — изревават стерео те.
Отново поглеждам. Искам всичко да е съвършено. Трябва да е съвършено. Спирам, поглеждам лъскавото дърво, на което се открояват златните букви. „Олбрайтс.“ Какъв кеф! Това е новият ми надпис. Ще бъде закачен над новата ми книжарница. Всички документи бяха подписани преди две седмици, но чак сега имам чувството, че всичко си дойде на мястото. Ухилвам се и ми се иска да заподскачам.
Вместо това се задоволявам с простичкото:
— Съвършено.
В Ню Йорк съм от цели три седмици, а имам чувството, че са се случили безкрайно много неща. А колко събития могат да станат за три седмици, нали? Вижте само колко неща се случиха в Англия.
Наблюдавам как работниците нагласяват табелата, отпивам глътка кафе и се усмихвам разсеяно. Мислите ми се връщат назад във времето. Откакто се върнах, мислих много за екскурзията — и за уроците, които научих, и за приятелствата, които създадох. Мисля непрекъснато и за господин Дарси, и за случките около Нова година.
След като се върнах в Ню Йорк и животът ми тръгна както преди, екскурзията ми се струва просто нереална. По онова време нямах никакви съмнения, но странното е, че с течение на времето всичко се променя. Човек губи част от самоувереността си, съмненията започват да се трупат и спомените остават в миналото. Сега вече съм обзета от почуда. Как се случи всичко? Наистина ли срещнах господин Дарси? Той наистина ли съществува?
Не съм го виждала от онзи ден в Лайм Парк, а сега, докато съм в сърцето на Сохо, самата мисъл за оживелия литературен герой в редингот и бричове ми се струва смешна. Мисля за срещите ни и май мога да намеря обяснение, ако се налага. На всичко може да се намери обяснение, ако човек се замисли. Нали скептиците все това повтарят? Опитвам се да разбера истината, но тя просто няма логично обяснение, а пък за съвпадение не може и дума да става.
В този случай става въпрос за смесица от влиянието на часовата разлика и развинтено въображение, което е създало господин Дарси в Чотън Мейнър. В катедралата Уинчестър сигурно съм припаднала и съм била толкова скапана, че съм си въобразила как се е появил. Лодката в езерото е била чисто и просто сън. На Нова година съм халюцинирала, че яздим заедно, защото пих прекалено много шампанско и пафках трева. Пикникът край замъка Шам е просто фантазия, нали тогава заспах, защото бях изморена и нервирана от разправията със Спайк. А пък в лабиринта на Лайм Парк се изгубих, бях напълно сломена и плачех толкова силно, че сигурно съм си въобразила, че господин Дарси ме е открил. Добре че накрая открих себе си.