Само че… има едно голямо, но… просто не съм сигурна. От една страна, ми се иска да е истина, иска ми се да вярвам, че се е случила някаква магия, докато бях в Англия, че наистина съм излизала с господин Дарси. Така и няма да разбера. Не че има значение, нали?
Едно е сигурно. Господин Дарси съществува. Съществува във въображението на милиони жени по цял свят. Помните ли Берил на паспортния контрол на „Хийтроу“? За нея той бе съвсем истински. Ами за Рупинда, Роуз, Мейв, Хилъри… списъкът е безкраен. В този момент по цял свят има жени, които мечтаят и фантазират за господин Дарси. Какво от това, че става въпрос за най-обикновена фантазия? Нима фантазиите не са истински?
— Здрасти, това ли е новата табела?
Врътвам се към Фреди от пекарната до нас, който наднича към мен. Препасал е престилка, ръцете му са целите в брашно, чак до лактите.
— Страхотна е.
Нямате представа колко съм горда.
— Благодаря — усмихвам се гордо аз.
— Родителите ти сигурно страшно се гордеят с теб.
— Много — кимам аз. — Довечера ще дойдат с брат ми. Отиваме да празнуваме — цялата грея от щастие. Откакто се върнахме от екскурзиите си, с родителите ми полагаме много усилия. Добре, истина е, че никога няма да станем първи приятели, но аз вече си имам достатъчно приятели. Повече не ми трябват. Имам нужда от мама и татко. Като си признах това и пред себе си, и пред тях, направих първата крачка.
— Страхотно, Емили, браво. — Фреди ме прегръща и ме поръсва цялата с брашно, след което се ухилва гузно. — Тя вътре ли е? — Посочва той към магазина.
— За Стела ли питаш? Да, защо? — присвивам очи. Откакто се върнах от Англия, засякох доста телефонни обаждания, посещения и шушукане между Стела и Фреди. — Какво става между вас двамата? — питам аз с усмивка.
— Нищо. — Той свива невинно рамене и се врътва.
Нищо, а? Хм. Сега вече ще стана много подозрителна. Наблюдавам го как се скрива в пекарната и си поставям за цел да разпитам Стела веднага щом вляза. В момента не искам да я прекъсвам, защото оправя поръчките. А, да. Когато се върнах от екскурзията, веднага проверих последната пратка с „Гордост и предразсъдъци“ за празни страници, но те си бяха наред. Сигурна съм, защото лично ги прегледах една по една. Освен това проверих базата данни и никой не е връщал дефектни книги. Странно, нали? Сигурно у мен е попаднала единствената дефектна бройка.
Ще ви кажа още нещо, което е странно. Книгата винаги стоеше в страничния джоб на чантата ми, но когато се върнах, намерих там различна. Всичките страници си бяха напечатани. Сигурно съм изгубила своята или по грешка съм я дала в хотела в Бат и случайно съм задигнала книгата на някой друг.
Може да има и друго обяснение — колкото и да е странно, може би тъкмо това е моята книга. Ще ви призная, че имам една теория…
Нали има една част от книгата, в която господин Дарси си тръгва от Недърфилд през ноември и заминава за Лондон със семейство Бингли, където остава цялата зима. Това е в края на първа част или първите няколко реда от втора част, доколкото си спомням, непосредствено след бала. Елизабет го вижда чак след Великден. Това са много месеци. През това време никой не знае къде е бил и какво е правил, с кого се е срещал. Кой знае какви ги е вършил? С кого ли се е срещал? Може да е излизал с коя ли не.
Може да се е запознал с момиче от Ню Йорк, наречено Емили.
Затова ли останалите страници бяха празни? Защото се е запознал с мен. Може би онзи ден в Чотън Мейнър, когато и двамата бяхме просто посетители, дошли от различни места, двата ни свята са се докоснали и ние сме се запознали. Нямам представа как се е случило, нито пък защо, важното е, че се случи. В резултат на тази среща започнаха много промени.
По онова време не спирах да мисля какви ще бъдат последствията за нас двамата с господин Дарси. Бях така омаяна от мъжа, за когото мечтаех още от дванайсетгодишна. Исках да изживея фантазията си, същата фантазия, която има всяка жена като мен. Сега обаче, като се замисля за всичко онова, което се случи, ако наистина бях влюбена в него, двамата щяхме да намерим начин да останем заедно.
Започвам отново да фантазирам. Господин Дарси нямаше да се върне в Недърфилд, нямаше да отиде при леля си с надеждата да види Елизабет, нямаше да й признае любовта си, щеше да получи отказ и да й напише писмото. Също така нямаше да се притече на помощ на Елизабет, когато сестра й Лидия избяга, за да се омъжи тайно за Уикъм, нямаше да се опомни и да разбере, че греши, нямаше да каже „да“, когато той й предложеше брак.